Постмодерния плурализъм и пределите на ефективната комуникация

Текстът е публикуван в сп. „Философия”, 1999, бр.5, с. 3

Постмодерния плурализъм и пределите на ефективната комуникация 

Габриела Миткова Николова


Приемането на органичната връзка между култура и комуникация е основа на съвременната културология, особено в направленията взаимодействащи със семиотиката. Според Ю. Лотман (“Тартуско-московската школа по структурна поетика и семиотика” от 60-70-те год.) културата е информация, структура и генератор на структурност; ненаследствена колективна памет, запис на систематизирания колективен опит, система от забрани и предписания, комуникативна система, основана на естествения език.[1] Конституирането на многообразни по вид и сложност означаващи системи служи на нуждата на общностите от ефикасна комуникация, за да осигурят своето трайно съществуване. Разглеждането на културата като комуникация не е просто допълнителна специфична гледна точка, а я изяснява на нивото на фундаменталните и механизми.
С приемането на това изходно положение в културологичното изследване се пренасят модели и термини, заимствани от теорията на комуникациите и лингвистиката, от информатиката, кибернетиката и теорията на системите. В новата среда те са привлечени, за да тематизират универсалния неотстраним мининум от функции и особености на всяка култура, наречени от Лотман културни универсалии. Както на даден език могат да се образуват непредвидимо разнообразни текстове без да се излиза от пределите на граматиката, така в историческото развитие могат да се реализират многообразни конкретни култури без да се излиза от рамките на изначални разрешителни и забранителни условия, каквито са културните универсалии.[2] И тъй като фундаменталните механизми на културата са свързани с комуникацията и информацията, то универсалните условия и ограничения са свързани с общите закономерности за работата на информационните системи и с предела на възможностите на знаковата комуникация.
Комуникационното и информационно изобилие в последните десетилетия предизвиква психологически, емоционални и социални следствия в различни области на културата, сумирани в правилния или не, но все пак наложил се термин “постмодерност”. Въпросът е могат ли тези ефекти да останат трайни характеристики на нов модел култура и може ли да се развие култура в нарушение на тези ограничителните конститутивни условия за комуникация? И още – обществата, наричащи себе си медиини, информационни, комуникационни и технотронни осигуряват ли наистина по-добри условия за ефективна диалогова и творческа комуникация?
Условията за комуникация са подложени на промени в три основни насоки. Първата е свързана с параметрите на самата информация -обем, скорост, разнообразие, ритмичност и обхват на разпространение. Вторият кръг модификации се отнася до партньорите в комуникацията. Третата група промени засяга средата, в която информацията циркулира.[3] Трите групи промени взаимно се обуславят и задълбочават, синергетично усилват ефектите си и затварят порочния кръг – преодоляването на даден проблем става зависимо от фактори, които са подтискани именно от този проблем.
А. Постмодерната комуникативна ситуация поставя на изпитание едно важното ограничително условие за ефективна работа на информационните системи - “система, броя на чийто елементи не е ограничен, не може да служи като средство за информация.”(Лотман)[4]Никоя култура не може да остави всичко да съществува в нейните предели, а ограничава елементите, които признава за “свои” и се конституира като относително затворена система от ограничено количество избрани предписания и забрани. Както един език не може да се изгради като система и да е разбираем, ако включва всички съществуващи звуци, така и културата не може да има идентичност ако запази без подбор всички възможни човешки интереси, потребности, дейности и пр. във всичките им мислими варианти.[5] В антропологията не е позната култура осъществила безусловен и неограничен плурализъм. Всяка култура намира своя конкретно исторически баланс между новаторство (включване в системата) и ограничаване (изключване от системата). Нарушаването му предизвиква криза, независимо дали е по причина на закостеняване и затваряне на системата или поради прекомерна диверсификация и нахлуване на външни влияния. Постмодерността може да се разглежда като криза от втория вид, като исторически експеримент може ли една култура да се развива на основата на пределно плурализиране, всепозволеност и отказ от морално-оценъчни ограничения, като не изключва нищо и приема в себе си лавинорастящ брой елементи. Прекомерното обогатяване пренебрегва условието, че информацията е трайна и използваема, когато е структурирана. Според визията на Лотман за културата състояние от типа “вавилонска кула” не може да е трайно. То или е преходен етап на преструктуриране, или не е действително състояние, а само преекспониране в самоописанието на културата на частични тенденции. 
След необходимостта да се ограничават елементите принадлежащи на системата, следва втори принцип, действащ вътре във вече конституирана система. Това е принципа на алтернативността - всеки процес или тенденция да се уравновесява от контрамеханизъм. Бинарността е най-типичната семиологична характеристика – най-напред в езика, а след това и във всички поведенчески системи, попадащи в сферата на семиологичния анализ.[6]Въпреки привидната простота, бинарните селекции могат да създават сложни системи за организиране на информация. Благодарение на превключването между противоположно насочени механизми културата работи като самонастройваща се система. Но трябва да се изтъкне, че става дума за превключване, а не за едновременно равностойно подържане на противонасочени тенденции, за установяване на баланс в рамките на културата като цяло или на по-голям културен цикъл, а не във всеки минимален отрязък от времето и във всеки участък от културата.
Едно от измеренията на кризата на модерността (независимо дали приемаме, че преминава в нов модел култура) е липсата на баланс между процесите на диференцияция и обогатяване на културата и необходимостта от стилизиране, унифициране и стабилизиране. По правило динамиката на културата води до умножаване на съвкупността от семиотични комуникации. Невъзможността за изчерпателно и достоверно знание за външната реалност от абсолютна гледна точка се преодолява чрез множественост на гледните точки и моделиране на реалността чрез комплект от модели и езици, допълващи се и взаимно компенсиращи доколкото е възможно ограниченията и недостатъците си. Тази способност за усложняване и обогатяване на информацията Лотман нарича “принципен полиглотизъм на културата”.[7] Това многоезичие е източник както на нейните предимства, така и на проблемите и, когато се премине определена критична точка. Друга обща особеност на свръхсложните системи от кибернетичен тип е, че устойчивостта на цялото зависи от специализирането и автономизирането на структурни възли от системата. Те се превръщат в затворени иманентни светове със своя вътрешна структурно-семиотична организация и памет, с висока степен на деавтоматизираност, индивидуално поведение и механизми за саморазвитие-т.е в своеобразни “културни личности”. Това спомага в началото за обемността и богатството на циркулиращата информация и следователно за нейната ориентираност в света. Но след определена критична точка то може да доведе до “шизофрения на културата” -разпад на многобройни взаимно антагонистични “културни личности”.[8]
Този процес на обогатяване и специализиране не е пагубен, доколкото културата по принцип разполага с контрамеханизъм за овладяване на прекаленото автономизиране и може да превключи на неговия режим, когато наближи критичния предел. Това е механизъм за вторичното систематизиране, унифициране и “обедняване” на системата чрез изграждането на идеен автопортрет. Метаезикът на самоописание на културата възстановява единството между стремящите се към автономия части и се превръща в език, на който преимуществено се осъществява общуването вътре в нея и чрез който официално и авторитетно се превеждат “чужди” текстове. С негова помощ възниква вторичния изоморфизъм на цялото и частите. Това обаче не решава веднъж завинаги проблема, защото като ответна реакция се правокира стремеж на частните структури към задълбочаване на самобитността им докато настъпи нужда от ново метаописание.[9] Постмодерността отключва и прекомерно стимулира механизма за диверсификация на езиците. Вдигането на ограниченията обаче не води до развитието на всички езици, а до неразвитостта на всички и до невъзможността някой от тях да се очертае като водещ. Скоростта на протичане и разпространение на всички процеси е толкова висока, че дори и минималното напредване в очертаването на евентуален метаезик веднага включва ответния порив на отделните системи към сепаратизъм и охраняване на уникалността си. Така културата се оказва бързо пак в началото на цикъла и поради крайно скъсените междинни фази изглежда като постоянно пребиваваща в състояние на пределен полиглотизъм.
Двете посоки – на унификация и на диверсификация – от самото начало на модерната епоха съжителстват скрито конфликтно. Възможността за неограничавано развитие и на двете тенденции направи видим скрития конфликт и изяви парадоксите в съжителството им. Един от тези парадокси е, че влиянието на комуникациите стои в основата както на индивидуализирането, така и на нивелирането на участниците в комуникативните процеси. Бързото и неограничавано циркулиране на много и разнообразна информация е причина както за повече новости и промени, така и за овладяването на мобилността и омаловажаване на иновациите. Стабилността на сложна, динамична и необратимо изразходваща енергия система зависи от бързината на дифузията, свързваща всички области на системата с областта обхваната от флуктуации.[10] Тъй като обкръжението на флуктуиращата област винаги се стреми да отслаби флуктуациите, те се унищожават или усилват в зависимост от връзката или изолацията с околните области. Ако спонтанното отклонение може необезпокоявано да се установи в даден участък, там то има шанс да се задълбочи и развие до степен да оказва въздействие върху цялата система. При голяма дифузност обаче възникналото колебание прекосява бързо системата и се поглъща и неутрализира от нея. Колкото са по-бързи комуникациите в системата, толкова по-голям е броя на пренебрежимите флуктуации, които бързо се усвояват и са неспособни да трансформират състоянието на системата. Колкото по бързи и всеобхватни са вътрешните комуникации, толкова по-сложна може да е системата без да стане прекалено нестабилна. Новите и потенциално деструктивни идеи, които някога са можели да се утвърдят в малобройни групи, настрана от доминиращите взаимодействия, днес се разпространяват веднага сред случайна и неподготвена аудитория и угасват на нивото на вица.[11] “Всяко чудо за три дни”- гласи народната мъдрост. “Всеки има своите петнадесет минути слава”- гласи поставангардистката мъдрост. И двете изразяват парадоксалната липса на шанс за новото и особеното именно поради прекомерно радушния прием. Ако ценностите не са нападани, то няма и нужда да бъдат защитавани и тази всепозволеност пречи на утвърждаването им. Същия процес на стабилизиране чрез бърз вътрешен пренос на информация Абрахам Мол нарича “самонарастване на баналнастта” в медийното общество.[12]
Едновременно с увеличаването на обема и разнообразието на информацията, модифицирането на комуникационните процеси се причинява от ускоряването им. Бързият несекващ поток изобилна информация нарушава един всеобщ закон за работата на диалогичните системи – необходими са паузи при информационното предаване; информацията трябва да се дава на порции и времето на предаване да се редува с време на приемане.[13] В процеса на пренос на информация между машина и машина сигналът няма означаваща сила и само кара адресата да действа по определен начин. Когато адресатът обаче е човешко същество има означаващ процес, основан на система от кодове. Получаването на кодирано съобщение се различава от схемата стимул-реакция, тъй като изисква интерпретативен отговор, общокултурна и дискурсивна компетентност, за да се обездвусмисли максимално съобщението.[14] Несекващия поток от информация, скоростта на живота, на образите и на всички обмени скъсява паузите, в които може да се прекодира ефективно съобщението и да се реорганизира съзнанието на получателя, за да може да откликне на спецификата на съобщението. Информацията го заварва без специална нагласа и се поглъща без преработка и разкодиране. Презумпцията за кодираност обаче влиза в понятието за текст.[15] Затова невъзможността или отказа да се разкодирва информацията, да и се дава интерпретиращ отговор, означава да не се третира съобщението като текст, а като безсмислен набор от сигнали. Така скоростният поток от изобилна информация без паузи влошава качеството на получената информация,независимо колко е било високо то при източника. Ускоряването на информационния поток подкопава диалогичната комуникация противно на впечетлението от пръв поглед, че я улеснява.
Проблемите от група А са свързани с ролята на комуникационните процеси в културата, чрез които тя осигурява своята стабилност, но и своето обновяване. Количеството и разнообразието на комуникациите и информацията в постмодерното медийно общество поставят в труден режим на работа тези механизми и ги заплашват с претоварване и блокиране.
Б. Предложеният от Р. Якобсон комуникационен модел им следния вид[16]:
         контекст
         съобщение
         адресант–––––––––––––адресат
         контакт
         код
Комуникативната ситуация би се променила дори само един от тези елементи да се промени при запазване на останалите. Постмодерните процеси обаче модифицират всеки “участък” и позиция от схемата. Изложените до тук проблеми могат да бъдат отнесени до характера на съобщението и кодирането. Модификациите от втората група са повече свързани с промените на участниците в комуникацията. Съвременните комуникационните процеси не могат да бъдат разбрани ако не се разглеждат личностните проблеми струпани в двата полюса на схемата – при източника и при получателя на информацията.
Информационната вместимост и творчески резерви на културата се повишават чрез усложняването на структурата на адресанта и адресата като се индивидуализират комплектите от кодове, образуващи съдържанието на съзнанието им. Това довежда до употребата в комуникацията на различни и само частично застъпващи се комплекти от страна на подателя и получателя. В нормалното човешко общуване и във функционирането на езика поначало е заложено предположението за такава изходна неидентичност между говорещия и слушащия. Взаимното разбиране зависи от пресичащите се сектори на съдържанието на личностните съзнания, но трансфера на нова информация и обогатяването на участниците зависи от различието на непресичащите се части. Общуването в културата се основава на две противонасочени тенденции – стремеж към облекчаване на разбирането като се разширява областта на пресичане на индивидуалните комплекти от езици, а от друга страна – стремеж към увеличаване на ценността на съобщението чрез култивиране на различие между общуващите. Напрежението между разбиране и неразбиране е конститутивно за диалогичното общуване. Окончателната победа на една от двете тендении(привилегироването на разбирането или на неразбирането) е разрушаване на информацията.[17] Еднаквото развитие обаче и на двете тенденции също би блокирало комуникацията, тъй като към участниците ще се отправят противоположни стимули с еднакво въздействаща сила и авторитет. Днес съществуват технически и институционални възможности да се усилят до крайност и двете тенденции – на унифициране и на уникализиране на участниците в комуникацията. Постмодернизирането отключва и тласка към крайност всички потенции на модерното общество, всички вътрешни алтернативи и нови явления – без подбор, без отказ и потискане, без ясно самосъзнание и определена визия за желателното бъдеще. Еднакво интензивно се поощрява както различието, така и уеднаквяването, без инструкции за употребата им – кога, в какво и колко да сме различни и кога да сме еднакви. В тези условия основния враг на всяка комуникация – безразличието към другите става широко разпространено защото вече има два източника – от една страна неразбирането, а от друга- досадата от прекаленото разбиране на другия.
Постмодерната култура затруднява още един важен комуникативен механизъм, осигуряващ диалог при несъвпадащи езици-конструиране на образа на партньора. Макар и различни, участниците в диалога трябва да имат в структурата си образа на контрагента. Всеки културен текст поначало съдържа в себе си образа на потенциалната си аудитория, на отсрещната компетентност, необходима за адекватната му рецепция.[18] Масова публика може да се образува, ако голямо количество хора се идентифицират с потенциалния образ на аудиторията, който даден културен продукт им предлага. Прекомерното разнообразие в предлагането обаче раздробява аудиторията. В съгласие с неонарцистичната мода те стимулират желание за различие, което изтънява областите на пресичане на личните светове. От друга страна обаче се нуждаят от колкото се може по-масова и по-хомогенна аудитория и за да си я гарантират те търсят общия  признак на своите потребители. От логиката е известно, че колкото по-голям е обемът на едно понятие, толкова по-бедно е съдържанието, което се редуцира до прекалено общ  белег. В съгласие с този логически закон за обратното отношение масовите комуникации откриват общия знаменател на своите консуматори в несъществени и повърхностни аспекти на личността. Каква е тогава ценността на подобна комуникация?!
Условие за адекватно предаване на информация, което също е поставено на изпитание в постмодерната култура е изискването за относително еднакъв обем и съдържание на паметта на партньорите.[19] Всеки текст съдържа като част от образа на аудиторията и ориентацията към определен тип структура на паметта и начин на запълването и.
 
 
Според характера на адресата (и на паметта му) комуникацията е два вида – насочена към абстрактен или към конкретен адресат. В първия случай съобщението е насочено към какъвто и да е адресат като член на дадена група, владееща даден език. Езикът е абстрактен, неперсонален, без двусмислици, намеци, премълчавания, съдържа само несъкратим минимум и необходими общи разяснения. Когато обаче контакта е с конкретен събеседник, лично познат, с известен ни обем на индивидуалната му памет, тогава в общуването са уместни намеците, жаргона, недоизказаностите, интимната лексика, съкращенията.[20]Масовите комуникации са изправени пред ситуация, в която е трудно да се разграничават тези равнища на абстрактен и конкретен адресат, което им пречи за изработването на адекватен език. Медиите се опитват да лавират между отчуждения език за абстрактен адресат, и ефектите на скъсяването на дистанцията. Прескачането между равнищата манипулира потребителя като приспива бдителността му и необходимия минимум скептицизъм и критичност. Симулирането на дружелюбна оживеност и псевдо-персонализирането подменя диалог между личности с фамилиарниченето.
Освен объркването на равнищата между абстрактен и конкретен адресат комуникацията е изправена и пред проблема за неизвестността на обема на паметта на евентуалния получател. Наличието на световна информационна мрежа предполага все по-големи допирни линии в информираността на всички хора. Но от друга страна изобилието и специализирането на телевизионните и радиоканали намалява вероятността много хора да слушат и гледат едновременно едно и също дори и непрекъснато да работят приемниците им. Поради неизвестността на обема на паметта на приемащите често се стига до повторения в информацията, преразказване на предисторията. Това намалява коефициента на полезно действие на комуникационния акт. В други случаи източника на информация се предоверява на информираността на адресата и приема, че на всички е известно за какво става дума. Това от своя страна води до неясноти и смътна полуобразованост и полуинформираност- чували сме за много неща, но не можем да кажем нищо по-точно за тях. За медиите изход от тези затруднения е да се пренебрегне паметта на адресатите, защото както Лотман подчертава, най-висока степен на идентичност има предаването на информация в “структури без памет”.[21]Информацията се поднася, смила и изхвърля на момента, без да и се отрежда място в траещото съзнание, което надхвърля настоящия момент и постоянно осцилира между миналото и бъдещето. Изчезва въпроса “Какво стана по-нататък?”. Съобщаваното днес няма връзка и дори може да е противоположно на онова, което е било съобщено вчера. Такова незачитане на паметта на адресата, комбинирано с незачитането и на интелекта му подкопава основното условие за диалогово комуникация-зачитането на другия като личност.
В. Променящите се участници, езици и съобщения в комуникацията са потопени в също така променящи се общи условия на културата- колективна памет, граници, метаезик. Общото между следващите разнообразни застъпващи се и взаимно влияещи си процеси е, че се отнасят до останалите два елемента от общата комуникативна схема -контекст и контакт.
Глобализирането, плурализирането и ускоряването на информацията поставят в нови условия механизмите на запълване на културната памет. Лотман обособява три начина на запълване -1.Количествено увеличаване на обема от знания и запълването на различни клетки от йерархичната система на културата. 2.Структурно преразпределение на клетките, в резултат на което се променя самото понятие “факт, подлежащ на запомняне”. Увеличаването на обема на паметта е за сметка на неуморното преформиране на кодовете.3.Забравяне (приемането за несъществуващи на аспекти от опита). Периодически културата изхвърля от себе си определени текстове. Забравянето на части от историческия опит, зачеркването на текстове е една от най-острите форми на социална борба, използвана от всички познати ни досега европейски култури.[22]
Постмодерното изобилие на новости и промени затрудняват както избора на един от тези механизми като преобладаващ, така и функционирането на всеки от тях поотделно. Втората възможност за преструктуриране и преразглеждане на приоритетите е блокирана в общество, което отказва да привилегирова някакви хомогенизиращи норми, да наложи еталон за общозначимо и важно. Ограничеността на първа и трета форма на запълване на паметта се разрешава като се усъвършенстват технологиите, които позволяват все повече да се трупа и нищо да не се изхвърля. За първи път културата разполага с огромна техническа възможност за съхранение на информация. Увеличения обем на паметта отменя необходимостта от подбор, но без избиране не може да се създаде културна идентичност, не може да се придаде ценност на нещата. Постмодерността не зачерква знаците на миналото, а ги складирва и мумифицира, оставя всичко да съществува, защото може да е ценно за някого или просто защото има технически възможности да го направи. Заплашени сме не само от нашествие на информация от настоящето и от бъдещето, но и от миналото. Нищо не изчезва, всичко е на разположение винаги и веднага в този свят без забрава, но и без памет.(Бодриар)[23]
Прекаления достъп до миналото изопачава общуването с него. По същия начин масирания контакт с новото, непознатото и чуждотопоставя на сериозно изпитание механизмите на културата за взаимодействие и справяне с външни влияния. Глобализацията на културните и икономически процеси прави нефункционални ориентирите локално-глобално, център-периферия, вътрешно-външно. Световния трансфер на информация, а следователно и на влияние, затруднява подържането на жизнено важното за културната идентичност съзнание за граница на “своето” културно пространство. Предназначението на границата на определена семиосфера е да спомага за конституирането на “Собственото”(“вътрешното”) като го отделя и противопоставя ценностно и буквално-пространствено на “Чуждото”(“външното”). Границата работи като буферен механизъм, преводен блок, филтър, мембрана с избирателна пропускливост. Тя ограничава и регламентира проникванията и в двете посоки, филтрират външните съобщения, адаптира ги като ги превежда на някой вътрешен език, за да се вградят в структурата на културата-приемник.[24]  
Проблематизирането на културните граници и блокирането на подборните функции на периферията е съпроводено с проблематизирането и на другата част от структурната двойка-ядрото на дадена култура. Благодарение на масирания, всеобхватен и бърз пробег на информацията системата се хомогенизира. Повишава се равнопоставеността на различните културни езици, но се намалява отговорността им и въздействието, което могат да оказват. В плуралистично, релативистично и стремящо се към толерантност общество, което не смее нищо да ограничи или отрече, в рефлексивна и самоиронична атмосфера, никой културен език от отделна подсистема не желае да поеме ролята на цензор и да бъде заподозрян в тотализиращи намерения. Това създава различна в сравнение с модерността среда за циркулиране на културните текстовете и блокира жизнено важните за диалогичното общуване “преводни” процедури. Съобщения, влияния и продукти са оставени свободно да се реят без превод. Те се инфилтрират в нови културни сфери без адаптиране, без карантинно престояване в периферен охранителен кордон на културата, тъй като такъв не съществува в предишния си вид. Отделните подсистеми в културата, групи и индивиди трябва сами да се справят с високоскоростния и разнообразен поток от информация чрез свои частни (съзнателни или не) преводи и адаптации. Тази свобода за индивидуално усвояване на чуждото обратно спъва и без това затрудненото изграждане на обща идентичност. Това интензивно комуникиране с новото, чуждото, особеното от една страна е подложено на противоречивото въздействие на тенденциите и процесите, разгледани в раздел А и Б, а от друга страна е част от причините, които ги създават.
******
Очертаните модификации във всички участъци и елементи на комуникативната верига взаимно се интензифицират и сплитат в нова културна конфигурация, която чака своето подходящо ново име и многостранно осмисляне. Предварителен извод, който може да се направи е, че многократното повдигане на степен на необходимите условия за диалог не осигурява по-добри възможности за комуникация в същата пропорция, а напротив – поставя я в трудни антитетични условия и заплашва да я взриви. Доведени до предела на своите възможности и собствени конститутивни условия, информационните практики трябва да изберат пътя на своето бъдещо развитие, да преосмислят приоритети си, предимствата на новите форми, но и страничните действия, загубите, близките и далечните последици. Евентуалната нова култура не може да си спести необходимостта да избира колкото и да продължава първоначалния преходен период, през който се проиграват алтернативите и всичко изглежда равновероятно и равножелателно.
Вторият предварителен извод е, че тези антитетични условия на комуникация не се появяват изненадващо в постмодерността, която изцяло да носи отговорност за тях. Модерността не е коварно и преднамерено подкопана от външни за себе си сили, а от собствените си противоречия, които стават толкова по-видими, колкото повече се развива според собствената си вътрешна логика. Пределното развитие на заложените в модерността тенденции обаче не я усъвършенстват и увековечават, а завършват и видоизменят- свръх-модернизират, пост-модернизират, нео-модернизират или де-модернизират. Тези трансформации, макар и объркващи и подмамващи към песимистични пророчества, са хранителната среда за оформянето на нови ценностни доминации, конфигурации и културни модели, за които нямаме достатъчни основания да смятаме, че ще са по-лоши от предишните.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *