Есе на Мануела Юлиянова Денева, ученичка от 12 а клас, класирана на 3 място в Националната Олимпиада по философия през април 2004 г.

Философстването е своеобразен път-изследване, което ни отвежда към познание за енигматичната същност на мирозданието. Да философстваш означава да търсиш, да съзерцаваш, да съзидаваш. Философията не сътворява нищо конкретно като сетижен продукт на своите открития. Единственото, което подарява тя е пробуждането, припомнянето и съхраняването. Философията има своите първоизточници. За да достигнем до тях е необходимо внимателно вглеждане в първопричините и достъп до изначалното иманентно, което е нейно абсолютно притежание. Като концентрация на тяло и душа, човекът синтезира в себе си тленно и вечно в единна и безспорна цялост. За да постигне своята вечност, преди това той трябва да познае себе си, своята преходност; да проникне тлението си. В основата на тожа тление е „собствената слабост и безсилие“. Точно тази немощност, присъща на човешката пророда е онзи начален източник на философията, благодарение на които и ако го осъзнае, човек може да сбъдне своето иманентно Вечно. Човекът е екзистенция, но „няма екзистенция без трансценденция“ /Ясперс/. Като образ и подобие бжие, човек не е самият Творец, но го носи в себе си. Не е възможно осъзнаване на богоподобието, без осъзнаване на човешкостта-несъвършенството на природата му, белязана от слабостта и безсилието. Само тогава човек е готов да сбъдне трансцендентното, което изначално му принадлежи. За Ясперс човек е рефлектиран по два начина- като обект на изследване и като екзистенция, недостъпна за изследване. В първия случай се експлицира човека като предмет, възможен за наблюдение, а във втория се визира непредметното и невъзможно за опредметяване битие-екзистенция, което се самопреживява. Оказва се, че разрешаването на човешката двойнственост се свежда до тленност и преходност, посредством неизбежната екзистенциална предопределеност и богоподобие чрез трансцеденталната му зададеност и ориентация. Единственият начин да постигне иманентното трансцендентно е да съзре фундамента на човешкостта-слабостта и безсилието на собствения Аз. Постигането на Абсолюта предполага познание на Аз-същността. „Да си човек означава да ставаш човек“, непрекъснато да се вглеждаш-продължително и целенасочено, да се постигаш, защото човешкото същество е крайно и неокончателно творение. Съзерцанието на собствената ни устроеност е съзерцание на слабостта , стаена в усещането за младата ни сила; осъзнаване на собственото Аз , което не перфектно, но притежава тази потенция иманентно. Слабостта и безсилието са определения на нашата екзистенция. Не бъде ли разбулена и осъзната нейната магия не е възможно сбъдването на трансценденцията. Философията буквално означава любов кум мъдростта, изконен стремеж към знание отвъд пределите на сетивнодостъпното. Мъдростта предполага досег с неосезаемото, а често и неосъзнатото. Като първоизточници на философията слабостта и безсилието са не непременно осъзнати, но именно от тях се очаква да сбъднат собственатата си противоположност, посредством силата на разума. „Познай себе си“ е призивът на Сократ, т.е. вгледай се в своята човешкост, проникни се от това, което си, за да прозреш и онова, което е на път да бъде! Като отнесено към Бога същество в своята екзистенция реализира идеята за трансценденция, вглеждайки се този път в модусите на своята божественост. Тук протича най-висшата трансформация на екзистенциалното безсилие и отслабеност в тяхното инобитие в перспективата за трансцендентна сила и вечност на Духа. С това се доказва истинността на образа и подобие Божие и наличието на онази ‘отломка“ божественост в самата човешка природа.В този смисъл човекът е съвършена тропа на Духа. Според Розанов „само мъката може да ни открие великото и святото“. А мъката сама по себе си е своеобразна проекция на човешкото безсилие в мигове на дистанция от света и самовглъбеност. Прозирайки бедствеността на съществуването и неговата непродуктивност, собствената слабост пред огорчението и невъзможността за борбеност, човек преоткрива света , които му се представя с нов потенциал – по-благ, по-божествен… Човекът се преражда за новото си съществуване също както и пресътворения от него свят. Човекът е готов за своята нова ориентация в защита на своето богоподобие. Прозирането на собствената слабост и безсилие е първоизточник на философията посредством вглеждането в дълбините на човешката при
рода, която сама по себе си е двойнствена. Разгатването на тези дълбини оазкрива енигмата и мистиката на човешката устроеност, достига до идеята за мъдрост и призовава любовта към нея. Защото “ няма истинско творение без загадка“, а загадката на божественото творение-човека- е точно там, където човешко и божествено си дават среща, в която блянът на екзистенцията по трансценденция твори и Философия.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *