Илиян Илиев – социолог, Варна

Доклад представен на Първа областна конференция по гражданско образование „Демокрацията- образование и начин на живот”

- Силистра 17-18.ХІ 2005г.

Измина достатъчно време – 16 години, за да си дадем сметка, за характера на извършваната промяна. Това е важно и с оглед аналитичното осмисляне на начините на изграждане на българските институции, правилата им на действие и условията на формиране и осъществяване на представителството на интересите на гражданите. Затова изследването на политическия процес, като стихийно и/или целенасочено концентриране и преразпределяне на власт, авторитет, обществено влияние и ресурси е задължително условие, за разбирането на политиката, като публична дейност и фактор влияещ на общите условия на съществуване на българските граждани.

От друга страна, лесното заклеймяване на политиците и политиката, като нечисти и водещи до морално омерзение не помага много за по доброто разбиране на обществените процеси. Защото формирането на гражданина не е битов факт, не е непосредствен резултат от стандарта на живот. По скоро е свързано с процеса на неговото гражданско образование и изпитание при различни равнища и социални кръгове на изява и интегриране. Гражданинът е продукт на обществените условия, при които може да прояви собственото си умение, да се впише и/или участва в промяната на публичните форми на живот на обществото. Той се интегрира според наличните си знания за явните и скритите правила на живота с другите. Отстоява правото си на несъгласие или се примирява с реда наложен му от институциите, зад които не стои само концентрирана власт, но често и мълчаливата подкрепа на повебе или по-малко инертното мнозинство.

Човек днес се учи като открива, натрупва, сравнява и пресява информация от различни източници, като особено критично  оглежда всичко  онова, което носителите на знанието, опита и културата декларират пред него. Той често се дистанцира или е предпазлив към всеки, който му предлага или налага неподлежащи на съмнение стандарти за следване. В този смисъл гражданското образование днес е не толкова обособен, затворен цикъл от знания и постулати,  колкото подход, метод и система от средства, за изучаване, аналитично осмисляне и апробиране на принципи, норми, ценности, процедури и практики на формите на обществен живот. Гражданинът и особено младият човек днес се социализира и ре-социализира в условия на глобална неустойчивост и мащабни социални промени, а следователно и при ценностна нестабилност и дефицити на устойчиви авторитети. Последното е значимо и относно функцията на политиката да води, доколкото поставя и решава обществени проблеми и въпроси, които отделните хора и техния непосредствен социален кръг не могат да решат сами. Училището може не само да представи, чрез преподаваните знания, целия познат спектър от идеи, принципи и норми на колективен живот, но може и да покаже по един аргументиран начин до какво обществено устройство водят различни начини на социални взаимоотношения между хората и властта. Обаче, то не е способно да замени лично натрупвания опит от досега/сблъсъка с институциите. Ето защо, гражданското образование е инструмент на формирането на човек, които е готов да участва в практическия живот на обществото, носейки съотговорност за неговото състояние. Той се учи, като избира и участва в дейности утвърждаващи или разколебаващи правото му на живот в условия гарантиращи добър стандарт и демократично устройство на институциите.

Политически процес и проблеми на формирането на гражданската култура в България  през Прехода

Илиян Илиев – социолог, Варна

Доклад представен на Първа областна конференция по гражданско образование „Демокрацията- образование и начин на живот”

- Силистра 17-18.ХІ 2005г.

Измина достатъчно време – 16 години, за да си дадем сметка, за характера на извършваната промяна. Това е важно и с оглед аналитичното осмисляне на начините на изграждане на българските институции, правилата им на действие и условията на формиране и осъществяване на представителството на интересите на гражданите. Затова изследването на политическия процес, като стихийно и/или целенасочено концентриране и преразпределяне на власт, авторитет, обществено влияние и ресурси е задължително условие, за разбирането на политиката, като публична дейност и фактор влияещ на общите условия на съществуване на българските граждани.

От друга страна, лесното заклеймяване на политиците и политиката, като нечисти и водещи до морално омерзение не помага много за по доброто разбиране на обществените процеси. Защото формирането на гражданина не е битов факт, не е непосредствен резултат от стандарта на живот. По скоро е свързано с процеса на неговото гражданско образование и изпитание при различни равнища и социални кръгове на изява и интегриране. Гражданинът е продукт на обществените условия, при които може да прояви собственото си умение, да се впише и/или участва в промяната на публичните форми на живот на обществото. Той се интегрира според наличните си знания за явните и скритите правила на живота с другите. Отстоява правото си на несъгласие или се примирява с реда наложен му от институциите, зад които не стои само концентрирана власт, но често и мълчаливата подкрепа на повебе или по-малко инертното мнозинство.

Човек днес се учи като открива, натрупва, сравнява и пресява информация от различни източници, като особено критично  оглежда всичко  онова, което носителите на знанието, опита и културата декларират пред него. Той често се дистанцира или е предпазлив към всеки, който му предлага или налага неподлежащи на съмнение стандарти за следване. В този смисъл гражданското образование днес е не толкова обособен, затворен цикъл от знания и постулати,  колкото подход, метод и система от средства, за изучаване, аналитично осмисляне и апробиране на принципи, норми, ценности, процедури и практики на формите на обществен живот. Гражданинът и особено младият човек днес се социализира и ре-социализира в условия на глобална неустойчивост и мащабни социални промени, а следователно и при ценностна нестабилност и дефицити на устойчиви авторитети. Последното е значимо и относно функцията на политиката да води, доколкото поставя и решава обществени проблеми и въпроси, които отделните хора и техния непосредствен социален кръг не могат да решат сами. Училището може не само да представи, чрез преподаваните знания, целия познат спектър от идеи, принципи и норми на колективен живот, но може и да покаже по един аргументиран начин до какво обществено устройство водят различни начини на социални взаимоотношения между хората и властта. Обаче, то не е способно да замени лично натрупвания опит от досега/сблъсъка с институциите. Ето защо, гражданското образование е инструмент на формирането на човек, които е готов да участва в практическия живот на обществото, носейки съотговорност за неговото състояние. Той се учи, като избира и участва в дейности утвърждаващи или разколебаващи правото му на живот в условия гарантиращи добър стандарт и демократично устройство на институциите.

Преходът започна, защото бе изчерпан целия потенциал на един модел на управление. Дори нещо повече – защото неговото продължително изкуствено задържане, чрез имитация на реформи (80 – те години на ХХ век) само задълбочи съществуващите проблеми. Като всяка търсена промяна и нашата бе в отговор на осъзната потребност от нов отговор на неудовлетворени нужди и интереси. Наред с това бе търсена нова система за регулиране на развиващото се различие в социалните, а и скрито в материални възможности. Така търсената система на ново регулиране води до потребност от нов начин на правене на политиката. Тя е натоварена и с очакването на хората, че новите обществени водачи ще работят за утвърждаването на демокрацията и против всяка подмяна на делегираното право на управление в полза на обществените интереси.

Развиващото се различие и социално неравенство има потребност от удобна и обществено приемлива форма за адаптиране към живота на мнозинството граждани. Както и обратно – гражданите да са способни да понесат обществените неравенства като запазят надеждите си за по – добър живот. Носителите на различни от масовите възможности насочват енергията си за своето властово и политическо изразяване и закрепване. Материалното и социално разграничаване и разделение е само част от процеса на пренареждане на социалните групи, най- вече чрез преразпределение на натрупания обществен ресурс. По този начин се слага началото на нови социални статуси и нови форми на тяхното изразяване. Това неминуемо води и до възникването на въпроси пряко свързани с публичното представяне на тези нови интереси.

По време на прехода в публичната сфера се утвърждават две основни тенденции. Нито една от тях не успява да се наложи сериозно над другата. От една страна политиката е дейност, която успява да концентрира власт, която да се използва, за да се балансират интересите на вече ясно обособили се, а и често противопоставящи се социални групи. Това се осъществява, като властта се стреми да ги примирява или последователно удовлетворява, в някаква степен. От другаобаче, тя не може да се откаже от основна своя функция – да изработва правила, норми, закони, а понякога и институции, които да насочат волята и потенциала на хората към закрепване на вече формирало се разделение и различие в потребностите и интересите.

Политиката регулира, но и се нагажда към динамично развиващите се интереси на различни социални кръгове, професионални и статусни слоеве и категории граждани. Тъй като настъпващата промяна е съпроводена с икономически дефицити, с поява на социално излишни хора и загуба на традиционен авторитет, но и с икономически възход и новоформирани страти на престижа, всеки управляващ елит е принуден да забелязва и признава основателността на нечие недоволства и претенции. Нещо повече, системата на управление трябва да легитимира и стимулира медиите да популяризират тези интереси. Като признаят правото на претенции на определена група, почти непрекъснато възникващите политически партии се надпреварват да припознават големите социални групи и цели възрастови категории за своя естествена социална база, а те(партиите) пък от своя страна да бъдат видяни като най – автентичните изразители на интересите на тези хора. Нещо повече, всеки партиен водач се опитва да внушава в обществото, че именно неговата сила и авторитет, ще са търсения гарант, закрилник, обществен изразител. Част от участниците в политическия процес трескаво търсят ново съдържание на политическото действие. При демократични условия и при идеен и партиен плурализъм липсата на политически опит се “компенсира” с ентусиазъм, революционен романтизъм и политическо лъкатушене, което неминуемо води до непредвидимост, безпринципност, люшкания, социални трусове и пропадания. Политическото говорене не може да замести реалната политика. Отлагането на много от належащите за решаване въпроси, заради сблъсъци с “ретроградните носители на старата система”, както и въвеждането на  процедури по “изчистване от бремето на миналото”, води до недоволства, дистанциране на част от по – умерените привърженици на действителна промяна и масово затваряне на повечето от хората в света на малкото, сигурното, познатото, предвидимото.

Преходът показва, че не само обикновения гражданин, но и властта генерира ред или хаос, като хаоса може да бъде и насочван и катализиран и даже манипулиран. Въпреки допуснатия хаос, политиката след началото на демократичните промени е дейност, която се осъществява при наличие на някаква степен на приемственост и институционална стабилност. Когато това отсъства, зад декларациите за нова политика лесно се прокрадва преплитане на интересите на стари с нововъзникнали политически групи и инкорпориране на бизнес кръгове и представители на администрациите. Нещо повече, установява се преливане на информация, експерти и опит от лица с осигурен в близкото минало достъп до закрити пазарни и информационни ниши към новите центрове на икономическа мощ. Доказва се, вече установено и от изследователи на други преходни процеси, близкото влияние и дори подпомагане между представители на различни видове елити – образователни, икономически, политически и силови, в преструктурирането на стопанството и обществения живот. Разбира се лични качества, като предприемчивост, готовност да се поема риск и свръхкомуникативност имат положително значение в едно променящо се общество, но те могат да се изявяват само при негласното поддържане на определени неписани правила и при определен, явно приет начин на правене на политиката у нас. Нали самата тя прави и подържа общите норми, както и изработва, притежава и управлява държавните инструменти, за да се налага като демонстрира волята на властващия елит?!

В тази връзка е необходимо да се приложи и допълнителна аргументация за традиционните начини на политическо действие у нас. А това задължава да се говори и изследва политическата и гражданската култура на обществото ни. Това е важно с оглед практическите форми на повтаряне, приемственост или разминаване в отстояваните принципи, ценности и практики на водачите на политически партии – лидерите, ръководствата, администрациите и активистите, преминали през изпитанията на прехода. Едновременно с това не бива да се забравя, че съществува тясна връзка между типа и нивото на културата на управляващите и тези на управляваните, въпреки установената практика на капсулиране на елитите. Изследването на динамиката на тази връзка трябва да е в пряка връзка с възможностите за поява на нови лица в политиката и особено на фигури с радикално различаващи представи и идеи за демокрацията, както и начините за нейното устойчиво развитие.

Демокрацията е състояние и начин на поддържане на политическия живот, в рамките на които се акумулират и изразяват, често в конкурираща се ситуация, лични, групови и институционални интереси. За да се опази гражданския мир при тази конкуренция на проекти за бъдещето и интереси е необходимо признаване на съществуващите институции и нормите, по които те са създадени. Въпросите от общ интерес трябва да бъдат приемани, като приоритет пред личното, частното, индивидуалното. Демокрацията, която познаваме допуска не само яростна конкуренция, лична нетолерантност между публичните лица, но и опити за симулиране и имитиране на представителство. Тя  е израз и на неумението да се съвместяват усилията на водачи и политически групи с различен стил на поставяне и решаване на въпроси, както и на често изразявано нежелание да се изучава и ползва завареното, само защото е създадено от друг, преди нас или различен от нас.

В този контекст установяващите се обществени отношения са функция на прилагането на писани и неписани правила и процедури, чрез които се разпределят обществени полета на интереси. Формиращите се принципи и норми на политическо действие са търсене на нова или по – често просто преоткриване на необходимата за целите на този процес политическа култура. Специфично при развитието на политиката в прехода е вътрешната разнородност на тези цели, както и оголването на все по трудно съвместяваните различия и интереси на отделните сегменти на обществото ни.

Така политиката е резултат не само на външно заявените позиции, но е израз на един условно казано скрит, духовен регулатор, чрез които се определят възможните  граници на нейното възникване и развитие. Политическата култура разкрива начина на съотнасяне на страните в  политическия процес. На процесуално равнище тя “живее” като информиране, възприемане, осмисляне, оценка и способност за разбиране и приспособяване на политически, а това значи власттови и управленски принципи и норми. Тя е насочена към възпроизвеждане или към създаване на нови образци на отнасяне и общуване с другите реални и потенциални участници в политиката. Насочва как да се разпознават и възприемат страните в политиката, доколкото те са членове на една общество с обща история, настояще и бъдеще.

Затова през тези 16 години винаги е било от изключително значение кои са политическите субекти, които взаимно се признават за значими обществени фактори и особено кои и какви могат да бъдат политическите съюзници. Въпреки практиката да се омаловажават чуждите достойнства, преходът показа значението на умението да се води диалог с различни социални групи и политически формации като се преговаря за общи действия, кандидати или позиции. В ситуации на обществено противопоставяне и нежелание да се слушат част от аргументите на политическите опоненти се доказа капацитета на всички водачи, които владеят културата на компромиса. Също се разкри и социалната полезност на умението да се анализира хладнокръвно една динамична среда като се отчитат не само различията в интересите, но и готовността на част от гражданите да понесат още трудности или нови непопулярни решения. Затова в демократичния политически процес се утвърди значението на политическия  потенциал да се убеждават гражданите, да се говори ясно и смислено като се владее и езика на всекидневния живот и дори улицата.

В името на трудно постигания обществен баланс на интереси при демокрацията  се лансират и водачи, зад които не стоят десетки хиляди членове, но имат личностен авторитет и влияния в различни социални кръгове. Утвърди се и значението на фигури радващи се на добро приемане в средите на финансовите ни донори и външно-политически партньори. Важно за демократичния процес е качеството да се привлича обществена подкрепа по отношение на една партийна програма, даваща отговор на социалните очаквания на гражданите, а също и умението да се намират решения при дефицит на обществени ресурси. Въпреки някои успехи нашата политическа система претърпя периодични кризи, съпроводени с трусове, а понякога и с граждански брожения и сблъсъци. Като се ангажира с вътрешни борби и насочва част от енергията си за отстраняване на конкуренти, без да се притеснява за използваните средства, нашият политически елит не успява да гарантира устойчива и обществено балансирана политика. В още по малка степен успява да удовлетворява интересите на гражданите и да работи и за ефективна, демократична политическа култура.

От определящо значение за качеството на формиращия се през прехода политически живот са следните показатели на политическата култура култура:

§         Начините на излъчване на политическите лидери;

§         Допустимост на вътрешно партийни различия, относно приемливите средства за постигане на властови успех, включително победа в избори;

§         Правила за подбор на съюзници;

§         Разбиране за ролята на компромиса;

§         Начини на поведение към провалили се водачи и политически опоненти;

§         Разбиране за мандатността в управлението;

§         Ролята на Закона, като средство да се управлява и/или прави политика;

§         Граници на политическо сътрудничество;

§         Начини за вземане на решения и информационни стратегии за тяхното представяне;

§         Възгледи и процедури за определяне на политическа отговорност на лидерите.

Политическата практика на българския вариант на прехода ни даде много примери на отклонение от предварително заявени програмни намерения, особено от онези декларирани по време на избори. Тя е изпъстрена с “забравяне” как се попада в системата на властта и изоставяне на партията, чрез което кандидатът е влязъл в законодателната или изпълнителната власт. Точно тези примери са допълнително доказателство, че са необходими по – добри  и граждански по – ефективни процедури за формиране на представителство, както и на контрол спрямо вече упражняващи политическо представителство. Без граждански контрол и без дълбоко познаване на процедурните ”хватки “ на лицата на властта, няма действена гражданска култура. А знанията за принципите на един или друг политически режим са само информационен пласт в общата култура на все по малко четящия съвременен човек.

Тези оценки не поставят под съмнение основната ценност на политиката като обособена дейност за формиране на обществено приемливо представителство на интересите на гражданите. Като се наблюдава и изучава как на практика действат институциите и критично се анализира собствения ни опит с демократично излъчени законодателни органи, гражданите и особено младите членове на обществото биха имали по сериозни шансове срещу всеки случай на бюрократичен произвол или политическия цинизъм. Ще съществуват условия за формиране на гражданска култура само когато училищното знание и информацията и образците на оцеляване и успяване в обществото влязат в диалог, както по между си, така и с резултата от реалната политика за удовлетворяване на интересите на хората.

Наложилият се преобладаващ тип на политическа култура през годините на прехода разкрива ограничени полета за автономно гражданско действие. Елитите по правило се стремят да се превърнат в цел за себе си и лесно загърбват обещания и декларации за решително скъсване с корупция и административна неефективност. Изключения за гражданска намеса в функционирането на публичните институции не липсват, но си остават експериментални граждански опити, без устойчивост и без много възможности за мултиплициране на гражданското действие и гражданския контрол.

Незавършилият преход е криво огледало, в което се оглежда политическата ни традиция, като основните политически субекти (партии, лидери и представители на държавата), по скоро повтарят, отколкото да променят основни характеристики на тази традиция.

Като се отчитат постигнатите през прехода геополитически перспективи за държавата ни, може да се подчертаят някои основни тенденции, които не могат да бъдат пренебрегнати от всеки, който свързва личната си съдба с националното ни пространство, независимо каква оценка могат да получат те:

§               адаптиране на политическите стилове и вътрешно-политическите отношения към доминиращи в Европа и света  общи процеси;

§               координиране на външно-политическия ни курс със страни, спрямо които сме поели стратегически ангажименти;

§               поддържане на лидерски партии и неустойчивост на поетите между лидерите или колективните ръководства вътрешно-политически ангажименти;

§               недостатъчна прозрачност на политическите договаряния, включително с представители на други традиции;

§               допустимост на използване на неполитически средства, за отстраняване на опоненти;

§               партократичен начин на излъчване на администрацията и зависимост на нейната работа от политически конфликти;

§               частична подмяна на приети политически документи с решаване на въпроси от динамично променящата се управленска конюнктура;

§               формален конституционализъм, при реални опити на изпълнителната власт да доминира;

§               деструктивна конкурентност между институциите, както и опити за ограничаване влиянието на потенциални (по дефиниция) партньори;

§               липса на подкрепа за развитие на активни форми на гражданско участие в управлението и продължаване на процеси на капсулиране на “политическата класа”.

Критичното представяне на опита ни от прехода помага да видим по добре потенциала си като общество, за да ни  подпомогне трезво и адекватно да оценим не само активните публични лица на политическия процес, но и поведението на така наречения масов човек. Преходът подчертава устойчиви тенденции на гражданска инертност, примери на политическа неграмотност, масово неумение да се позитивира лично и групово недоволство, както и да се надскача обикновения стремеж да се удовлетвори егото и преди всичко сетивните потребности. От друга страна участието в публични дейности често се мотивира изцяло с материалния стремеж, както и като шанс за лична популярност.

Политиката продължава да е дейност с не много ясни граници и устойчиви правила. Партньорството продължава да се възприема главно като временно ситуационно мотивирано състояние, без гаранции за устойчивост. Разбира се, опитът от тези години осигури развиване на традиционната политическа култура и политическа практика като доведе до по – широки демократични права, отстояване на политическия плурализъм, възможности за публично дебатиране по важни обществени проекти и по голяма толерантност при отстояване на публични позиции. С малки изключения не ставаме свидетели и участници в обществени истерии, макар това едва ли да се дължи на гражданската ни зрелост. По скоро е резултат от прословутия ни скептицизъм и недоверие към всичко и всички.

Преходът ни осигури възможност да участваме в различни избори, да издигаме и сваляме правителства., да подкрепяме демократични практики, но и да призоваваме за силна ръка, която да сложи ред в хаоса. Не на последно място той показа, че не можем без политически гаранти, а в определени моменти и без благодетели и дори спасители. В очакване на кумири и чудеса, особено по отношение на бързо покачване на действително подтискащия ни нисък стандарт на живот, част от българските граждани показаха готовността си да бленуват с упование за олицетворено Чудо – монарх – спасител, народен юнак или просто яростен, но справедлив,  отрицател на всички партии.

Демокрацията е режим на споделяне на отговорности, където без лични усилия, рискове от грешки и развиване на социални умения не се постига стабилност на представянето на интересите на гражданите. В степента на узряване на гражданите се съдържа и обществения ни потенциал да се  учим от опита на предците и да развиваме културата на компромиса по отношение на съвременниците. От друга страна вече е ясно, че всяка сляпа вяра не е белег на гражданска култура. Ефективни форми на участие в социалния живот на квартално, селищно или национално равнище не може да се осигури нито от постоянното мърморене, нито от хамелеонското нагаждане към всяка ситуация. Гражданските качества не могат да се сведат до обичайна благовъзпитаност и добро желание да се помага на изпаднали в беда наши съвременници. Те не са и обикновена проява на готовност да се правят предложения за подобряване работата на местната власт. Гражданинът се формира и устоява чрез информираната, автономна оценка и критична позиция, изразявани в инициативи, при дълбоко познаване на институционните правила и процедури. Гражданската култура е продукт на усилие и социален опит, а не просто резултат от начетеност или обучително посещение при “отворени врати” на институциите на властта.

На практика, нещата най-често са други. Хората бързо се отказват от това да следват един сложен и негарантиран с успех път. Въпреки масовото недоволство от устройството на обществения ни живот, гражданите се отчайват лесно и започват да живеят главно в света на медийните представи за добро и престижно поведение. Обаче всеки случай на изчерпано доверие в определена политическа партия или обществен представител не бива да води до отказ от активна позиция и примиренческо захвърляне на демократичните ни достижения. За развитието на една действителна демократична гражданска култура е нужно по – голямата част от нашите граждани да  излязат от живота си на ниво социално съществуване.

Негативна предпоставка, за да не се постига по – високо качество на гражданския живот е и развитието на един потребителски модел на живот, който се разпространява и последователно се рекламира и внушава като престижен. Както материалното, така и виртуалното консумиране на продукти увлича и в някаква степен отклонява гражданския потенциал като подрива способността ни критично да отстояваме правото си на несъгласие и готовността си да подложим на контрол всяка изградена с нашия глас власт. Това отново ни връща към предпоставките и активните фактори на нашето гражданско формиране и развитие.

Един от важните изводи, които можем да направим е че за резултатите от прехода не може да се съди главно по размера на личните приходи и разходи (без да се подценява значението на този показател). Материалният стандарт е условие, но не е основна гаранция за гражданска култура и отговорно поведение, водещо до позитивиране на обществената неудовлетвореност и стремежите за обществен просперитет.

Ето защо, активното действие на политиците от целия спектър не могат да заместят  и компенсират системата на гражданска социализация на човека, дори и при най-голяма тяхна добронамереност. Демокрацията не е обикновено разширяване кръга на лицата имащи право да гласуват. Тя е политически режим стимулиращ постигането на качество на обществените отношения, само когато се опира на и стимулира компетентността на гражданите. Развитието на гражданските компетенции е условие за доброто функциониране на държавата, но и функция от политиката на държавата в сферата на изграждане на образователните институции. То е част и от модел задължително съдържащ толериране на граждански асоциации, както и подкрепата им в един открит за предизвикателства и конфликти свят. Така гражданската култура става част и следствие от развитието на личната свобода, стига тя да се осъществява в рамките на законите. Тогава личната свобода може да се превърне във фактор укрепващ развитието на човешките отношения, институциите и всички обществени възможности, при които се стимулира поведение основано на личен и компетентно направен избор. Само в този случай младият човек, както и въобще гражданите, могат да устоят на изкушенията нанегражданската демокрация, на всяка форма на превръщане на хората в свидетели или просто публика на обикновено  употребяване на властта.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *