Източник: http://eratosten.wordpress.com

Допускам, че каламбурът в заглавието ви е познат.  Изречен от Жоро Бекъма („Пълна лудница) по пътя му към пернишката ПАТКА (ефемистична пародия на Пернишкия Университет за Телекомуникации, Компютри и Архитектура). Пиперливият сарказъм на телевизионното шоу блестящо рисува съвременния образ на българското образование  - неграмотен младеж без диплома за средно, но с мераци за висше образование, измислен университет, но достъпен за всеки профан. Както се казва: не се сърдете на вестоносеца за съдържанието на вестите.  Комедийното шоу обикновено пресилва  нещата и ги представя в най-уродливата им форма. Хуморът трябва да подсеща.

Съвсем в друг контекст, сериозен и загрижен, авторитетни световни институции и медии представиха нелицеприятни анализи за нашето образование. Ройтерс нарече българската образователна система „остаряла, непродуктивна и неспособна да подготви квалифицирана работна ръка”.  „Дойче веле” констатира „катострофален срив на образователната система във всичките и степени”.  Изследване на PISA откри, че  „41% от учениците са под критичния праг на грамотност”.  Същото изследване оповести, че резултатите на нашите ученици по четене, математика и природни науки са сред най-лошите в Европа (само Албания се подрежда  след България). Класация на webometrics праща най-престижния български университет,  Софийския,  на 777 място в света. Останалите са под позиция 1000.

Тези факти трябва да отрезвят дори и най-големите оптимисти за състоянието, развитието и близкото бъдеще на българското образование. Българският образователен продукт не отговаря на съвременните изисквания и не може да се конкурира с бързо прогресиращите образователни модели на развитите страни.  Как се стигна до тази тъжна реалност?

Най-вече с отказ от истински реформи. Българското образование загуби много в годините на прехода. Почти десетилетие  тази социално важна дейност бе извън обсега на обществените и политически интереси. Развиваше се по инерция със занижен контрол и държавни изисквания.  Политиката на анонсирани реформи започна едва след 2000-та година. Създаде големи обществени очаквания, но направи страхливо малки стъпки. В какво се изрази реформата? Например в написване на нови учебници по стария кабинетен принцип, без мнението и участието на учителите . България създаде по-скъпи, по-красиви, но неефективни учебници - изобилстващи от научни факти, с минимални възможности за развитие на социални или практически умения. Друга реформаторска стъпка бе въвеждането на общо и задължително външно оценяване за степен – четвърти, седми, дванадесети клас.  Изпитите след основно и средно образование постепенно се наложиха като вход за профилираните или висшите училища.  Тези изпити , обаче, не покриха очакванията. Вместо да отсеят знаещите и можещите, те се превърнаха в своеобразно състезание за себедоказване между училища и Инспекторати по образованието. Допусна се опорочаване на организацията , особено в училищата с по-слаби ученици, където се толерира преписване, подсказване и всякакви форми на манипулиране на резултатите.  В битката за оредяващите ученици опитите за лъскане на имиджа са разбираеми. Още повече, когато не се санкционират от органите, контролиращи образованието (споменатите инспекторати).  Прибавете неописуемо девалвиралите скали за оценяване, позволяващи на зрелостник да вземе тройка с 23 точки, а отличен резултат с едва 77%. Както и натискът, окзван върху оценяващите зрелостните работи, за да се минимизират слабите резултати.  Смея да твърдя, че занижените критерии и пропуканата организация скриха, чрез външното оценяване, тоталния срив на българското образование.

Съдържанието на посочените външни оценявания са най-силното доказателство за отказа от реформи.  Българските матури, зрелостни или малки (след 7-ми клак) проверяват зазубрени факти и елементарни умения. Всъщност, друго не може и да бъде ,след като българското образование  продължава да пълни главите на децата с никому ненужни понятия, наименования и числа,  вместо да развива комуникативни умения, социална отговорност, аналитичено мислене, способност за адекватни реакции в конкретни житейски ситуации. Така напускайки училище българските зрелостници се чувстват безпомощни да взимат самостоятелни решения, да отстояват позиции, да работят екипно, да изследват и откриват. Все практически умения, култивирани в училищата на водещите европейски държави и развития свят. Скучни факти и учебници, отегчителни образователни методи и безинтересни учебни часове. Чудно ли е, че децата не са концентрирани по време на занятията и нямат мотивация да учат?

Наскоро министър Игнатов анонсира промяна в образователното съдържание, което да постави акцента върху уменията и практическите занимания. Хубаво намерение, но не обвързано с конкретен времеви срок. Така рискува да остане едно добра, но нереализирана идея. Както новия Закон за народната просвета, за който се говори от години, но продължава да прашасва на министерското бюро. Именно отбутването на закона е най-яркото доказателство за отказа от истински реформи. Неговото приемането ще ни приближи до модерните европейски просветни  системи – с по-гъвкави образователни степени, с европейски образователни стандарти, нови, по-интересни и полезни за учениците учебни програми. Страхът да се започне тази реформа ще продължава да влошава качеството на образование, защото както  констатира министър Игнатов, 48% от първолаците са от турски и ромски произход. Тези деца трябва, най-вече, да бъдат научени на елементарни умения – да разбират и осмислят текст на български език. Както казва Джон Лок: Великото изкуство да се научи много е да се започне с малко.

Квалификацията на българското учителство е друга причина за деградацията в образованието. Преподавателите трябва да бъдат обучени на нови методи на преподаване и съвременни социални умения. На този етап квалификацията на учителите се провежда  кампанийно и без ясна цел. Харчат се милиони евра за обучения на учители, но натрупаните знания и умения не се ползват от МОМН.

Висшето образование е най-нереформираната и бързо рушаща се образователна степен у нас. Никави промени, безконтролно увеличаване на висшите училища и броя на приетите студенти, постоянно снижаване на изискванията и стандартите. Заради демографски проблем днес всяко българче, получило диплома,  може да стане студент. Дори ще останат свободни места. В битката за студенти университетите  са принудени да свалят летвата и да произвеждат във висшисти дори полуграмотни хора. Така демотивират, както своите студенти (които ще завършат независимо от усилията и знанията), така и бъдещите кандидат висшисти (които са наясно, че ще ги приемат даже и със зрелостни тройки).

Реформите не са само пари. Те са най-вече идея и визия. Но без пари не може дабъде постигнато високо качество. Финансиренто на образованието бе частично реформирано – с въвеждане на делегирани бюджети за висшите и средните училища.  Истинската финансова реформа не се състоя – увеличането на средствата, заделени от БВП за образование. Защото в анализа на PISA се казва, че „ издръжката на ученик в Полша и Естония е 4000 долара, а в САЩ и Норвегия – над 10 000 долара”. В България за ученик се заделят по-малко от хиляда долара. Както казва един мой колега: петел от пет лева не е като петел от двадесет лева.

Проблемите са много и не търпят отлагане. Нужни са своевременни реформи и смели управленски действия. В противен случай  учениците ни все повече ще приличат на Жоро Бекъма, а университетите – на осмиваната ПАТКА.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *