ПОЛИТИЧЕСКИ  ГОНЕНИЯ  СРЕЩУ  БЪЛГАРИТЕ ОТ  БОЛГРАДСКИ РАЙОН ПРЕЗ  40-те  ГОДИНИ  НА  20  ВЕК, ПО  СПОМЕНИ  НА ОЧЕВИДЦИ

       Илонка Попова

    експерт по история –МОН  България

       и делегиран преподавател  в Болградската гимназия „Г. С. Раковски” от 2003 до 2006г.         

Историческата наука е изяснила характера и методите  на политиката, която доведе до изкуствено предизвикания глад в Украйна през 1921-1923, 1932-1933, 1946-1947 години. В последно време, на проблема за периодично налагания от съветския режим гладен геноцид в Украйна са посветени множество спомени и публикации /1/.

 На 19 февруари 1933 г., Йосиф Сталин заявява пред Първия общосъюзен конгрес на колхозниците-ударници : „Казват, че пътя на колхозите е правилен път, но тежък. Това е вярно само отчасти. Разбира се, трудности по този път има. Хубавият живот не се дава даром. Но работата е в това, че главните трудности вече са преодоляни, а за тези, които стоят пред вас, не си заслужава дори да се говори.” Зад тези думи е скрита истината за насилственото създаване на колхозите, когато през 1932-1933 г. от глад и болести в Украйна всяка минута умират 17 човека, всеки час – 1000, всеки ден – 25 хиляди /2/. Българите от районите на Южна Бесарабия преживяват същото, но с повече от едно десетилетие закъснение. След продължително румънско управление, едва на 28 юни 1940 г., областта влиза в състава на СССР. В селата от Южна Бесарабия, съветската власт започва насилствена политика на създаване на колхозите, както това вече е станало в останалите райони на Украйна в началото на 30-те години. Драмата на българите е по същия модел като тази, която преживяват всички други националности в региона, но за нея  в научната литература е писано твърде малко /3/

 Втората световна война връща Южна Бесарабия в пределите на Румъния, след едногодишен съветски режим. Валякът на войната минава два пъти през тези земи, които са в основната си част с българско население, което става жертва на репресии, както от страна на румънските, така на съветските власти. През август 1944 г., Южна Бесарабия се връща в пределите на съветската държава, и там продължава започнатият през 1940 г. процес на колективизация на селското стопанство, придружен с изземване на зърното и масов глад. 
         През периода 2003-2005 г., предприехме издирване и записване на разкази на хора, които пазят спомена за времето от 1940 до 1949 г. Интервюирани бяха 30 души от Болградски и Измаилски район, както и от отделни села в Молдова. Беше проведена и анкета в различни селища на Болградски район с основния въпрос – „Какво си спомняте за глада през периода 1946-1947 г.?” В анкетните листи бяха включени и въпросите: „Кога започна гладът, как си обяснявате причините за него, как оцеляваха хората, каква беше обстановката във вашето село, какъв е най-яркият ви спомен, спомняте ли си често за това време?”, и пр.  Интервютата и анкетата  очертават  картината на три вълни на политическо насилие над българите от Болградски район -  през 1940, 1946-1947 и 1948-1949 г.
 Бесарабските  българи  от  Болградски  район  през  1940 г.
 Южна Бесарабия е присъединена към СССР, след продължително румънско управление, на 28 юни 1940 г. От февруари 1941 г. там започват да се създават колхози /4/. Всички събрани сведения говорят, че в навечерието на войната, от Болградски район са изселени насилствено в Сибир всички, за които се смята, че могат да са потенциални противници на режима. Интересен е фактът, че на първо място тук влизат учителите на Болградската гимназия. Спомените на болшинството анкетирани красноречиво свидетестват за начина, по които  на 8 юни 1941 г. са репресирани 112 души от гр. Болград.
Меркурий Степанович Костев от с. Чушмелий, по това време ученик в Болградската гимназия, разказва: „Аз живеех в общежитието на гимназията. В 2 часа през нощта взеха да будят учениците. Сега там са направени по-малки стаи, а тогава беше казармено помещение. Ние спяхме, взеха да тропат с ботуши, будят един, будят втори, и ние всички се събудихме…/плаче-б.а./…и казват на тези деца, които събудих – вземете си, каквото имате за ядене, книги не ви трябват. Вземете си и топли дрехи, долу ви чакат вашите родители. Това бяха деца на по-богати или интелигентни хора. Бяха наши съученици, с които ние дружахме, а ги натовариха в камионите като кученца. Нас не ни пуснаха, дори да се сбогуваме с тях. Никой от тях не се върна повече. Почти всички загинаха от студ и глад в Сибир”/5/.
В спомените на други интервюирани се споменава  за  наличие на войски на НКВД и КГБ в града, което свидетелства за предварително добре обмислена и целенасочена акция срущу хора, в голямата си част, борци за националното развитие на бесарабските българи. Как иначе да си обясним репресирането на Иван Желязков, който като ръководител на българското движение в района попада в числото на първите отведени и заточени. Той е от малкото останали живи, след убийствените условия на лагера във Воркута /6/.
Подобни репресии има не само в гр. Болград. Споменът на Афанасий Стоянов от с. Шикирликитай /сега Суворово/, Измаилски район, насочва към факта, че в повечето населени места през лятото на 1941 г. също са извършени арести. Той си спомня, че от селото са арестувани и изселени 11 души, „най-богатите, разбиращи от стопанство хора”/7/. Въз основа на честото споменаване на подобни факти и от други интервюирани, с голяма сигурност може да се твърди, че през лятото на 1941 г., в навечерието на войната, в областта става масово политическо прочистване на неудобните за властта.
 Процесът на репресии, насочен главно към представители на българската интелигенция и по-богатите стопани в района, прекъсва след нападението на Германия  срещу СССР.

 Българите от Болградски  район през годините на  Втората световна война


         Военните действия на територията на Бесарабия започват в ранното утро на 22 юни и продължават един месец. Събраните спомени свидетелствуват, че част от българското население – колхозните активисти, членовете на партията и комсомола са евакуирани със съветските войски. Но и тук разказите са многопластови. Драматична е очертаната от тях картина на отстъплението, в което хората попадат под ударите на немската авиация и терора на отстъпващата съветска армия.
Особен интерес представляват спомените на Меркурий Степанович Костов от с.Чушмелия /сега Криничное/ за времето, което прекарва в румънски лагер, по време на войната: „… Малко преди нападението на Германия, влязох в Комсомола. Събраха ни и ни дадоха комсомолски билети, според успеваемостта в училище. На 20 юни започна евакуацията. Ръководителите на Партията и Комсомола избягаха, аз си отидодох в Кайраклий. Там имаше колхоз, още от първите дни на колективизацията. Беше дадена команда да се евакуират всички колхозници. Тръгнахме 57 семейства. Баша ми, майка ми, сестра ми и аз тръгнахме на 19 юли. Тук фронтът стоя дълго време, беше единствено място, където руснаците минаха Дунава. Всички мислехме, че до няколко дни, седмици, най-много до половин месец, ще се върнем обратно. Мислехме си: „Какво си мисли този Хитлер? С кого иска да воюва?” Такава беше нашата представа. С каруци минаха р. Днепър до Одеса, после стигнахме до р. Новий Буг, но фронта ни застигаше. На реката  взеха да ни бомбандират. Там имаше сал на въжета, и ние се качихме заедно с конете. Руските войски, които отстъпваха, го поляха с бензин и го запалиха, за да не се възползват немците от него. Едва се спасихме в реката. Ние все си мислехме, че някои ще ни помогне, ще ни посрещне… Стигнахме до Днепропетровск. Когато преминахме Екатерининия  мост над реката, отново ни спряха. Започна бомбандировка, един полковник ръководеше форсирането – хората ги сваля, а конете и каруците хвърля в Днепър. Нататък никой не пускат. Там загина моят братовчед… През 1942 г. попаднах в лагер – копаехме за немците противотанкови ровове в Днепропетровска област. Започнаха някои  от нас да карат за Германия. Събраха ни все момчета от Бесарабия – гладни, боси, голи, а октомври-ноември вече беше студ. На 10 октомври падна 10 см. сняг. Живеехме в конюшни, никаква санитария. Взе да свирепства тиф, започнаха да умират много хора. Аз също заболях. Оцеляхме, благодарение на украйнския народ. Имаше един стар лекар Иван Василевич. Той ходеше из село, събираше мляко, брашно и ни хранеше в болницата. Нашите близки бяха много далече. Отърва ме, но край мене умряха 20-30 човека. Като пооживях малко /бил съм 10 дена в безсъзнание и с висока температура/, взех едва-едва да ходя. Знаете ли как прохожда човек след тиф?…”
 Очертава се картина на масова трудова мобилизация на българските младежи, при изключително тежки условия, както и принудително откарване в Германия на работа. Обратът във военните действия на Източния фронт кара режима на Й. Антонеску да вземе мерки за спешно евакуиране на румънските окупатори, и осуетява масовото румънизиране.Бесарабските българи не служат в Съветската армия, в техните селища почти няма разрушения до края на войната. Но с настъпването на мира, противно на очакванията, населението е подложено на нови изпитания. Съветската власт започва да мобилизира масово трудоспособното мъжко население и да го изпраща на работа в мините в Донбас и Урал. Този факт се потвърждава от разказите на много от нашите информатори. Те обясняват причината – войната е лишила мините от работна ръка. Местата на избитите на фронта трябва да се заемат от тези, които не са воювали.
Фьодор Буруков, роден в 1923 г. в с. Чийшия /сега Огородное/, Болградски район разказва: „Пролетта на 1944 г. ме взеха да служа в румънската армия. След три месеца избягахме, но скоро ни уловиха. Още някой месец прекарах в армията и пак избягахме с другари от село. Пристигнаха съветските, и аз се върнах при семейството си. Но  дълго не бях тук. След някой месец, по-точно през септември, ме мобилизираха, както и други млади мъже, и ни закараха на Урал. Там изкарах до август 1947 г. Като си спомня за тези години, косата ми настръхва, очите ми се наливат, иска ми се да плача… Просто ми е трудно да говоря. Какво се е прекарало… В лагера имаше от всички краища на присъединените към Съветския съюз територии: Бесарабия, Западна Украйна, Прибалтика… Само от наше село бяхме до 80 души. Живеехме в бараки, но по едно време докараха военнопленници – румънци, немци, италианци, и ги настаниха в нашите бараки, за да може по-лесно да ги пазят, а нас – в палатките. Така живяхме до 1946-1947 г.”
 Разказът на Георги Пундев от с. Бановка ясно очертава насилствения начин на трудово мобилизиране на българските мъже: „ През 1944 г. ме взеха в Русия – Ворошиловска област. 5 години работих в мините, поради трудова мобилизация. Имаше хора, които не искаха да работят там, и по пътя избягаха. Аз  един път бягах, после пак ме взеха и повече не бягах, останах там. Помня, че ни взеха направо от клуба, както си танцувахме. Там ни уловиха. В мините имаше и молдовани, и други националности, все така трудово мобилизирани като нас. До 1952  г. работих там.”
Докато краткото румънско управление през годините на войната  се е запечатало в народната памет със строгата училищна дисциплина, със забраната да се говори  български език на обществени места, с отнемането на стипендиите на студенти и гимназисти и забраната на българите да постъпват на държавна или обществена работа, след възстановяване на съветската власт, спомените на интервюираните очертават две основни теми – разкулачването и глада от 1946-1947 г.
 
Българите от Болградски район и гладът от 1946-1947 г.
Колективизацията е сложен и болезнен процес, който започва през1945 г. с арести на заможни селяни, обвинени, че са сътрудничели на румънците. От разказите става явно, че до 1949 г., политическите репресии се задълбочават, и протичат под най-различни форми. Информаторите са единодушни, че през 1950 г. колхозите са били вече създадени, и обстановката се е успокоила.

Според разказите, гладът бил предизвикан от това, че след войната съветската власт събира държавните доставки за целия период от 1941 до 1944 г., под предлог, че селяните са  ползвали  безплатно колхозната земя. Същевременно, от май 1945 до октомври 1946 г. не падат  дъждове и сушата е голяма. Започналата през 1944 г. трудова мобилизация на българските мъже продължава, като те се изпращат на работа в различни отдалечени промишлени райони на Съветския съюз /Донбас, Урал, Сибир/.
Създаването на колхозите е придружено от масово отнемане на земята и изселване на по-богатите хора в Сибир и Средна Азия. Проведените теренни проучвания показват, че тази трагедия засяга в различна степен всяко селище от Болградски район. Не е много лесно да накараш тези хора да разкажат за онова, което помнят за средата на 40-те години. Село Бановка е едно от по-малко пострадалите села от района, но трагедията присъства и там. Димитър Чилибийски, роден през 1928 г., разказва: „През 1947 г. бяхме вече влезли в колхоза. Аз ходех по цял ден с колата да товаря слама. И като си вървя, гледам по пътя – тук умрял човек, там – умрял човек… Сгушили се на завет, и там умрели, а гаргите им извадили очите. Страшно време беше.”
Младото поколение знае за събитията от разказите на по-възрастните. Алина Дьяк, родена през 1975 г. в същото село: ”Аз съм много млада, и не помня, но на мене майка ми разказваше, че баба се отказала от своите деца, защото нямала с какво да ги храни. Дала ги в детски дом. Там ги хранели с брашно, направено от смляни кочани на царевица. Дядо ми го взели и интернирали, защото бил кулак, имал голямо стопанство. Баба останала без нищо, и за това се принудила да даде децата си за отглеждане. А пък дядо умрял в Сибир.”
  Из интервюто на Ана Кириловна Юрченко, родена през 1935 г. в с. Каракурт /сега Жовтнево/: ”Бях на 11 години, когато започна гладът. Това беше страшно време. Нямахме какво да ядем, нямаше дрехи, обувки. Идваме си от училище, а краката ни мокри. Началникът на селския съвет изпрати хора да ни вземат зърното. В печката остана малко грах, него не можаха да намерят. После варяхме този грах. Останахме живи, благодарение на двете крави. Едната заклахме, и благодарение на това, семейството ни оцеля. Мама не ни пускаше на училище, защото всички хора ходеха подпухнали и страшни. Тя се боеше, че и нас могат да ни хванат, да ни убият и изядат. Когато се връщахме от училище, веднага затваряхме портата и всички врати на къщата, за да не дойде някой при нас. Бояхме се. Хората пътуваха в Полша, продаваха своите вещи и носеха от там каргофи, за да изхранят семействата си. Даже не искам да си спомням за това. Имахме леля, която живееше с нас. Всички хора ходеха за своите порциони в селския съвет. Тя тръгнала, но паднала в голяма дупка по улицата. Този ден било студено, тя замръзнала там… Хората я извадили и я докараха у дома. На следващия ден тя умря. Татко я откара на гробището, а когато се върна каза, че в една яма заравяли по 16 човека.”
 В разказите на интервюираните често се споменават общите погребални ями, но  картината на масовата смърт  не се наблюдава само в селата. Разказите от гр. Болград сочат същото – общинските власти извозват непотърсените тела и ги заравят в общи гробове.
 В научната литература са описани случаи на човекоядство и трупоядство в селищата от Бесарабия през този период /8/. В нашето теренно обхождане получихме подобни сведения в селата Каракурт /сега Жовтнево/, Владичени, Българийка /сега Залезнично/. Особено трогателен е разказът на Анна Узун, родена през 1940 г. в с. Каракурт, която разказва за бягството си от човек, за когото в селото се знаело, че яде трупове. В малката общност, явно, фактите  са ставали бързо общоизвестни:
 „ Когато започна гладът, аз бях на 6 години. В семейството бяхме 4 човека. Помня, че мама печеше „лепешки”/питки от вид трева-б.а./, а когато тя излизаше, аз взимах парчетата лепешки и ги криех, за да имам и за утре. Татко замина за Полша за продукти. Взе най-скъпите вещи, за да ги продаде, и с тях да купи нещо за ядене. Донесе зърно, картофи. Аз бях малка, а на децата даваха порция борш. Веднъж тръгнах привечер за порцията си, а там, до едно дърво, стоеше мъж, за когото се знаеше в селото, че яде хора. Той така ме погледна, че аз побягнах, а той тичаше след мене. Успях да избягам до нашия двор, и по чудо се спасих. Така се изплаших! В селото беше страшно, пусто, всички заминаха, много хора умряха. Когато майка ми замина за града да продава мляко, тя ми каза да не отварям на никой вратата, защото се боеше от този човек. Той можеше да ни убие със сестра ми и да ни изяде. През прозореца видях, как дежурните събираха умрелите по пътя хора. Нашите съседи имаха два трупа, но ги скриха, за да получават техните дажби. Ако не беше кравата, ние трудно щяхме да преживеем глада. Татко беше дърводелец. Два-три пъти пътува до Полша и донесе картофи, зърно. Хората ядяха съсели, кучета, котки. Продаваха последното, което имаха за парче хляб. Даже роднините не си помагаха един на друг. Не можем за това да говорим и да си спомняме. В селото, даже кучета не останаха. Някъде извън селото се чуваше техния вой…”
 Разказът звучи като бълнуване на разстроено детско въображение, но е истина. Фактът, че е имало такъв човек в село Каракурт потвърждава и Георгица Петрова, родена през 1937 г. в  с. Вейсал /сега Василевка/: „Леля ми искала да иде в Болград. По пътя седнала на моста при Каракурт. Искала там да пренощува. Един мъж я забелязал и предложил да нощува в къщата му. През ноща тя заспала, а той я заклал, после ял от месото и. Когато милицията го хванала и разпитала, разбрали, че е убил около 20 жени.”
Случаи на човекоядство и трупоядство се споменават и в разказите на хората от с. Пандаклия /сега Ореховка/, Болградски район. Димитър Вълков, роден през 1937 г.: „Гладът в нашето село започна масово през 1947 г. Хората умираха като мухи, за да се спасят, бягаха от село. Отиваха в мините, за да изкарат нещо. Първо беше голяма суша, второ – властта взе житото от хората. А пък в нашето село нямаше никаква реколта, ядяхме лепеници от трева, люспите на картофите. Затова, и до днес не обичам да ям картофи. Нашето село пострада повече от други села. Реколтата беше много слаба, а тези, в които намираха скрито зърно, ги изпращаха в Сибир. Две улици измряха напълно от глад. Имаше случаи и на канибализъм. Но не искам да си спомням за това. ”Разказите звучат така, че не се нуждаят от особен коментар.
  Мария Килафли, родена в с. Българийка, Болградски район през 1927 г.: „Нашето село силно пострада от глада. Много хора умряха, особено тези, които бяха яли котки. Тези, които ядяха кучета останаха живи. Имахме случаи на канибализъм. Помня, че отивахме на полето и скубехме трева. С това се препитавахме.”
  На един от въпросите от анкетата – колко често си спомняте сега за това време, всички хора отговарят, че не желаят да говорят и да си спомнят за него. И това е част от саморефлексията на общността – за да се върви напред, по-добре е ужасът да бъде забравен. Един от основните фактори на оцеляването е дистанцирането, за да могат събитията да бъдат психологически надживяни. Впрочем, това, че гладът довежда хората до безумие и загуба на човешка същност, не е нещо ново. Когато в началото на 30-те години, Сталин издига лозунга :”Жить стало лучше, жить стало веселее!”, в гладуващите украйнски села има масови случаи на ядене на човешки трупове. При строеж на жилищен дом на ул. ”Енгелс” в гр. Сума, била намерена яма, пълна с остатъци от преработени човешки тела, а в с. Лебедино от Сумска област, бил разкопан съндък с 15 детски черепа /9/. В селата на Болградски район, през 1946-1947 г. се случва онова, което останалите райони на Украйна са вече преживели.
 Някои от тях, обаче, като Чиишия, Чушмелия, Калчево и Бановка, гладът не засяга толкова силно. Но да се търси някаква определена закономерност в това е неправилно. За по-лесното преодоляване на глада играят роля по-скоро субективни, отколкото обективни фактори. Ето какво разказва Вячеслав Богдев, роден в 1972 г. в с. Калчево: „ Аз съм най-големият внук на баба, и често ходех при нея на гости. Тя гледаше буби, и когато събирахме черничеви листа, тя много ми е разказвала за глада. Кмет на селото тогава бил някой си Каназирски, който много помагал на хората. Когато съветската власт започнала да събира зърното, той трябвало да каже кой има и кой няма зърно. Той скрил някои, които имали, а после тези хора раздали на другите. Така нашето село се е спасило. Не е имало жертви както в другите села, да кажем в Пандаклия, където през 1946-1947 г. две улици измрели от глад. Но в 1949 г. този мъж бил изпратен в Сибир на заточение.Там направил къща, засадил градина, дървета, опитал се и вино да направи, да посади лозя. След 7 години се върнал в село, и тогава се родили малките му деца. И до днес, селото е признателно на този човек и пази спомена за него.”
Но ако с. Калчево е било  по-малко засегнато от трагедията, то село Владичени е едно от най-пострадалите от глада села от района. Зинаида Николаева, родена през 1938 г. в същото села разказва: „Помня, че нямаше нито едно парче хляб! Родителите ни се събираха и отиваха да търсят чекердеци /бодли-б.а./. После ги чупеха, печеха и ядяха. Още – събирахме лозови пръчки, сушеха ги, мелеха ги и след това правеха питки. Ядяха кучета, коне, котки. Които ядоха котки – всички умряха, а тези, които ядоха кучета, останаха живи… Нямаше реколта, всичко изгоря от слънцето. Мъртвите хора ги караха голи на гробището, и ги заравяха по 5 човека в една могила. Нямаше сапун, переха с хума, но пак беше пълно с въшки. През 1947 г. ливнаха дъждове и започнаха плодородните години.”
Често пъти, сведения за едно събитие се появяват в разкази на хора от различни села. Например, Георгий Афанасиевич Каназирски, роден през 1937 г. в с. Владичени, Болградско, разказва как попада в детския дом за сираци в с. Чушмелия:
„Колхозът се мъчеше да храни хората. Даваха им  каша и хляб по няколко грама. Един път, аз се спънах и си излях кашата, и до днес го помня. Хората ядяха умрелите волове, правеха брашно от папур, средната част на стеблата отделяха, сушаха и правеха от нея питки. Ядяха още конско месо. През зимата обаче, много хора умираха. Слагаха по двама, по трима души в гроб. Мене, заедно със сестра ми, ни дадоха в детски дом в с. Чушмелий, защото мама заболя. После смених много детски домове, а когато станах на 12 години избягах и си дойдох в село. Майка ми беше умряла вече. Останах сам, а през 1948 г. отидох в мините в Караганда.” Събитията, свързани с този детски събирателен пункт за сираци, се изясняват и от разказа на Меркурий  Степанович Костев от Чушмелия, който се оказва негов създател:
„В 1946 г.  бях в Кишинев, в университета. И там хората гладуваха, но не толкоз, колкото българите. Тогава, българските села останаха без хора. В село Владичени, от 3,5 хиляди, останаха 500 човека. Половината къщи опустяха. Много избягаха, няма да чакат да умрат всички! Трудно ми е да си спомням тези епизоди… то страшна работа! Помня, хранехме деца, направихме трапезария за гладуващите сираци. Доведоха ги от с. Владичени. Аз бях тогава и директор на детския дом. Дадоха ми поръчение: ”Трябва да спасяваме хората!” Дойдоха първите 50 деца, гладни… Аз не бях видял до тогава такова нещо. Имахме един стар фелдшер – Степан Иванович, и аз го питам: ”Степан Иванович, какво да ги правим тия деца?”А той ми казва: ”Гледайте само да не ги нахраните. Не им давайте много да ядат, а по-малко.” И ми показа, като оголи телата им. Където си сложи пръста, там остава дупка – те се подули от недояждане. Вода! Но някои вече бяха допуснали грешката – видяли гладни деца, и ги нахранили. И 5-6 деца умряха! Но повече не допуснахме. Давахме им по малко. След няколко месеца се оправиха, пръстът вече не потъваше така в кожата им. Тогава имаше и много мародерства. Крадеше се. Хората търсят какво да правят, за да си нахранят дечицата. Отиваха по Западна Украйна, продаваха каквото имат, за да донесат храна. Но там пък имаше мафия, т. нар. „Черная кошка”, бандити, които нападаха влаковете и грабеха всичко, което са взели хората, събличаха ги голи. Аз бях свидетел на едно такова нападение. 30 души с автомати спряха влака и обраха каквото им попадне. Ето, при такива обстоятелства пак загиваха хора. Това продължи от 1946 до 1949  година.”
Картината на прютите за сираците, жертва на глада,  не е непозната. Още през 30-те години се проявяват детските колонии – комуни, за които пише прославения съветски педагог Макаренко, но без да споменава, че тези деца са жертва на глада от 1932-1933 г. /10/.
Но пресилено е, всичко, което се случва в българските села на Болградски район през 1946-1947 г., да се рисува само в черни краски. В разказите на преживялите събитията, често се споменава за прояви на силна воля за оцеляване, находчивост и мъжествен дух. Всеобща е констатацията: „Тези, които можаха да скрият нещо, те оцеляха.” Изобретателният български ум крие зърното в ями в градината, във водохранилища, гледа добитъка си в къщите, за да не бъде откраднат. Много хора пътуват до Западна Украйна и Полша, за да донесат храна за децата си, въпреки бандите и нападенията по пътя. Олга Николаева Карабанова, родена в гр.Болград през 1931 г., разказва как колхозът е раздавал фураж за добитъка, а хората го пресявали, намирали в него царевични зърна, варяли от тях каша, и я разнасяли по домовете. На всеки член от семейство се падало  по  войнишко канче.
 Иван Семьонович Петков, роден през 1931 г. в с. Кирютня, Чадърлунгски район в Молдова, който сега живее в Болград е жив свидетел на това, как хората са успявали все пак да се справят:
«Живеех в семейство, в което имаше 7 деца /три сина, 4 дъщери/, аз бях предпоследният. Моята майка винаги работеше – переше, тъчеше, шиеше, готвеше, печеше хляб. Аз носех дрехите на моите братя, защото те никога не стигаха. През 1940 г., на власт дойдоха съветите. Всички се надявахме на по-хубаво, но по-хубаво не стана. Минаха два месеца, и селяните започнаха да ги арестуват, без право на кореспонденция… Зимата на 1946-1947 г. беше катастрофална, хората умираха от глад. Умираха, не само поради слабата реколта, но и защото упълномощените от властта хора насилствено им отнемаха последните запаси. В съседна Румъния, също нямаше реколта, но там никой не умря. Цялото зърно се събираше в станция при Чадър-Лунга и се намираше под въоръжена охрана. Зърното гниеше, но на хората не даваха. Мнозина започнаха да крадат. За малко открадната царевица, осъждаха човек на 5-6 години затвор. Селото беше опустошено. През пролетта на 1946-1947 г., раздадоха на селяните зърно за посев. Част от него те изядоха сурово. На тези, които работеха, не даваха нищо, освен парче мамалига. Който беше скрил нещо, той и оцеля. Моят дядо Иван ходил с торбичката при своя сват, който успял да скрие зърно. Той изкопал в градината си яма, облепил я с плат, изсипал там зърното и я засипал с пръст. За да не бъде забелязано нищо, той за една нощ прекопал цялата градина, а жълтата глина скрил в мазето, за да няма следи. Освен това, този човек имал кладенец за вода. «Ястребите» знаели за него, и често идвали при свата на моя дядо, който се наричал Афанасий, като искали той да им даде всичкото си зърно. Но той скрил зърното на дъното на кладенеца, сложил отгоре керемиди и залял с цимент. Моят баща имал овце и крави. Тях ги държали в стаите, защото гладните им съселяни можели да ги откраднат.Храна за животните имало много. В края на лятото и есента паднали обилни дъждове и израснала много трева. Моят дядо косил тревата, сушал я, а овцете колил, и месото обменял при сват си за зърно. Чул съм за случаи на канибализъм в други села, но в нашето такива случаи нямаше. 1947 г. вече беше добра година. Тогава се появи първия трактор «Универсал» със стоманени колелета, той имаше огромен радиатор. Когато порасна младата царевица, хората я варяха в радиатора на трактора. Ядяха много царевица и видимо се поправяха. Те се наемаха на работа, а за труда им плащаха със зърно. Всички «ястреби», на които бяха обещани «златни планини», и които после бяха излъгани, умряха от глад, защото не можеха да разчитат на помощта на съселяните си. През 1950 година вече глад нямаше.»
 
 
 
  Българите от Болградски район и края на колективизацията през 1948-1949 г.
Трогателни са спомените за това, как постепенно е преодолян гладът през 1948 и 1949 г. Всички са единодушни, че реколтата вече била добра и като че ли страданията остават зад гърба на измъчения народ. Извършените от нас проучвания, обаче, свидетелствуват, че в периода 1948-1949 г. са извършени нови репресии над еднолични стопани, които въпреки принудителния глад, продължават да упорстват, и не желаят да влязат в колхозите. През 1948-1949 г. е  последната вълна на политически репресии от 40-те години в Болградски район,  която в спомените на интервюираните  е наричена  „главната репресия”. За нея красноречиво свидетелства Меркурий Степанович Костев от с.Чушмелия:
„На 31.12.1948 г. отмениха купонната система, и празните магазини изведнъж се напълниха. Аз сам се удивлявам. Преживях всичко това. Днес няма хляб, а на другия ден – вече има. За българите нямаше, а пък го изнасяха зад граница Не е хубаво да си спомням всичко това…/плаче-б.а./… Да не се повтаря никога повече… Много мои роднини измряха. През 1948 г. изселиха две мои лели с децата им в Тюмен. Там, в една гора им казали: ”Ето тук си правете колиби, тук ще живеете! И всичко! Повече нищо! В Тюмен бяха изселени и почти всички преподаватели от Болградската гимназия. Там имаше и един от нашето село – Маринов, бивш учител в Болградската гимназия. Беше осъден на 10 години, отседя ги открай до край, и се върна. Той ми разказваше, че който си изпълнявал нормата по лесодобива, получавал по 500 гр. хляб, който не – по 100/150 гр. При първите мразове, хората мрели като мухи. Бившият директор на гимназията Мелников умрял там, както и всички останали преподаватели. Само този Маринов се върна и то благодарение на това, че през цялото време е работил физическа работа. Беше човек от земята, научен на труд. И това го е спасило.”
За репресиите през 1948-1949 г. разказва и Иван Петков от с. Кирутня, който сега живее в гр. Болград:  „През 1948 г., селяните насилствено ги вкарваха в колхоза. Тези, които се съпротивляваха, ги изселваха. На друго място не можеше да се работи, защото не даваха паспорт, а без паспорт не приемаха на работа. Всички селяни фактически бяха крепостни. През 1949 г. започна главната репресия. Най-добрите селяни – 64 семейства, а също и моите родители, изселиха в Алтайския край. Техните домове превърнаха в складове, детски градини, МТС. «Кулаците» стояха там 9 години, и се върнаха у дома с пари и машини, като доказаха, че могат да работят навсякъде….»
Събраните сведенията дават основание да се направи извод, че през 1948-1949 г. в Болградски район, за да се завърши колективизацията, е извършено масово изселване на последните, останали извън колхоза стопани.
                                                                    * * *

Теренното проучване очертава следните отговори на въпроса, какво става с българите от Болградски район в периода 1940-1949 г.:
1.                 През 1940 г., в навечерието на войната, съветската власт извършва организирано изселване на неудобните за властта представители на българската интелигенция и по-заможните хора.
2.                 На 26 юли 1941 г., Южна Бесарабия е окупирана от германо-румънските войски. Румънското правителство поема управлението на района и започва процес на масова трудова мобилизация и румънизация. Потвърждава се вече изказаното в научната литература мнение, че зад формулата „борба с болшевизма” се крие се крие разправа с оцелялата българска интелигенция.
3.                 През 1945 – 1946 г., възстановената съветска власт взима спешни мерки, за да завърши забавеното колективизиране на земята в района. Изграждането на колхозите е съпроводено отначало с изселване на най-богатите, обвинени в сътрудничество с румънската власт. Впоследствие, чрез системата на нарядите, започват масово принудително вкарване на хората в стопанствата. Там се раздава, макар и беден, но постоянен порцион. Който работи в колхоза, той го получава. Останалите гладуват. В същото време, иззетото жито гние в събирателните пунктове. Какъв по-добър начин да принудиш някого „доброволно” да се откаже от своята собственост! Съвършенна икономическа принуда!
4.                 През 1948-1949 г. е извършена последната вълна на политически репресии  от 40-те години в Болградски район, когато в Сибир са изселени последните по-богати стопани, останали извън колхозите. 

 Използвана литература :
 1. Дихан, М. Българските национални райони в Украйна през 1920-1930-те години. О., 2004 г.; Грек, И., Червенков, Н. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще.,С.,1993 г.; Материали от Третата международна научна конференция  „Голодоморы в Украйне”проведена в Киев на 10 декември 2004 г. Част от тях са публикувани в украйнското сп. „Персонал”, бр. 1 и бр.2 от януари и февруари 2005 г.
 2. Мефодий, епископ Сумской и Охтырски. Голодомор 1932-1933 гг. на Сумщине. Персонал, бр. 1, януари 2005; Лукьяненко, Л. Голодоморы и власть независимой Украини, Персонал, бр. 1, 2005  г.
 3. Грек, И.,Червенков, Н. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще., С.,1993 г.; Митев, П., Червенков, Н. Бесарабските българи за себе си,С.,1996 г.
4. Грек, И., Червенков, Н. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще, С.,1993 г.
 5. Разказът е записан на магнитен носител от автора през 2004 г. Това се отнася за всички цитирани но-нататък спомени.
 6. Роден край, бр. 36, 4 септември 2004 г.
 7. Митев, П., Червенков, Н. Бесарабските българи за себе си, С., 1996 г.
 8. Грек, И., Червенков, Н. Цит.съч., с.209.
 9. Мефодий, епископ Сумской и Охтырски. Голодоморы 1932-1933 г. на Сумщине. Персонал, бр. 1 ,  януари 2005 г., с. 15.
10. Пак там, с. 16.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *