ГЕОГРАФСКИ БЕЛЕЖКИ

Асеновата крепост се намира на северните склонове на Западните Родопи, разположена в тесния пролом на р. Асеница (р. Чая}. Крепостта отстои на 2,5 км южно от северното устие на този пролом, в което днес се издига Асеновград, старата Станимака. Двата бряга на реката тук са отвесни и проломът е достъпен само по течението й. Крепостта е разположена върху висок скалист мраморен връх от левия бряг на р. Асеница, който има посока главно изток—запад. По-висок е в западната, а по-нисък и по-удобен за построяване на сгради в източната половина. Надморската му височина е около 330—350 м, а от нивото на Асеновград — на 130 м височина. Склоновете от четирите му страни са отвесни: от изток, север и юг са високи от 60 до 100 м, а от запад до 30 м. Крепостта е естествено недостъпна. Удобно достъпна е само от югозапад. По склоновете от тази страна на хълма е изкуствено изсечена пътека за пешаци и коне, широка от 1,50 до 2 м на различните места, и дълга от 40 до 50 м. Общо взето, повърхността на хълма не е много удобна за сгради — положение типично за крепостите от епохата предимно на развития феодализъм (XI—XIV в.). Повърхността на височината, върху която са се издигали сградите, е около 10—12 декара, а южната, наклонената, тъй наречената долна част на крепостта, върху която е имало също сгради, е около 2—3 декара.

Непосредствено до височината от източната страна, откъдето скалите вече са значително изсечени, по самия ляв бряг на река Асеница, върви шосето Пловдив — Асеновград — Бачковския манастир — Чепеларе и пр. От запад е запазен още старият път за самата крепост, по който доскоро се отиваше и за Бачковския манастир. Сега на пътя до крепостта е направено друго разклонение за с. Лясково и Яворово.

ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ

 

За съществуването на крепост при сегашния град Асеновград се споменава за пръв път в устава на Бачковския манастир Св. Богородица Петричка съставен от основателя му Григорйй Бакуриани в 1084 г. По-късно сведения за нея дават някои византийски и западноевропейски хронисти, а също така и няколко текста от XII, ХШ и XIV в.

В устава на Бачковския манастир за крепостта се говори на следните четири места: 1. „…новопостроения от нас манастир … в землището на тъй наречената крепост „Петрич“. 2. „. . . в разположените по на север места на Пловдивската тема, на един укрепен планински поток и намиращ се в границите на селото, което от местните жители се нарича Петрич, а носи и прозвището Василикис 3. „…от тях първа и разположена в началото на същата Пловдивска тема крепост или село, наречено Петрич, на което тамошните жители прибавят за цялото прозвището Василикис“ и 4. „Освен това дадох и близкото до тях село, което се нарича Станимахос, заедно с построените от мене в него две крепости .. ,“

Приведените места от устава на Бачковския манастир показват, че:1. Бачковският манастир Св. Богородица Петричка, създаден в края на XI в., е влизал първоначално в землището на крепостта Петрич или Василикис, в чието съседство е имало село със същото име. 2. Въпросната крепост и село, дадени по-късно на манастира, са се намирали в укрепен пролом (трябва да разбираме тоя на днешната река Асеница), понеже в устава на манастира не се споменава друга крепост в пролома ; и до днес археологически не са установени следи от такава. 3. В такъв случай крепостта Петрич е именно Асеновата крепост. Това се подкрепя и от един надпис, открит от Йорд. Иванов върху един от левите пиластри в запазената крепостна църква на Асеновата крепост, в който църквата се нарича Надписът гласи:

Крепостта Петрич -днешната Асенова крепост е съществувала преди създаването на манастира,т.е. по-рано от края на XIв. В края на същия век днешният Асеновград,тогава наричан Станимахос е бил още село, дадено на манастира.

Надписът върху левия пиластър на крепостната църква Йорд. Иванов смята, че е от времето на създаването на тази църква и че се отнася до построяването, а не до изписването й.

В подкрепа на всичко това идва още и:

1. Днешното име Петрич на планинския дял (хълм) от лявата страна на р. Асеница, който се заключва между Бачковския манастир и гр. Асеновград, в което име следователно се е запазило някогашното име на крепостта и селото.

2. Съобщенията на Поп Константин и Цукала , че крепостта над Асеновград– Станимака, както и близкото до нея село, са се наричали Петрич, почиват може би на запазено предание.

От проучванията на стръмния терен в съседство с крепостта се установи, че следи от селище — останки от зидове, керамика, монети и пр., се намират на около 300—400 метра северозападно от нея, вдясно от шосето за Лясково и Яворово, в местността Равдин, където слабият наклон на терена и изворите тук са позволявали да има такова. Изворите са четири: два в самата местност Равдин—Малкия Равдин дол, един в овощния разсадник и един до шосето.

През м. февруари 1960 год. Леонид Ацалов от Асеновград, като копал в градината си, която се намира всред развалините на това Селище, попаднал на следните старини: следи от огнища с сгурия, вероятно от занаятчийска работилница на селището; късове от гледжосани глинени съдове, каквито са известни отАсеновата крепост; една доста повредена медна монета от византийския император Теофил (829—842) и една колективна находка от 180 корубести медни византийски монети, които се разпределят между следните императори: Алексий I Комнин (1081 — 1118) и Константин Порфирогенет; Йоан II Комнин (1118—1143); Мануил I Комнин (1143—1180) и Исак II Ангел, .(1185—1195).

Тук трябва следователно да е било въпросното село Петрич, съществуването на което е предизвикано от обслужването на крепостта, както това е било при всяка средновековна крепост.

Крепостта след това се споменава за втори път едва след приблизително един век по време на III кръстоносен поход (1189—1191) като многоукрепена и прочута крепост, и то в началото на есента на 1189 г., когато кръстоносците, предвождани от германския император Фридрих I Барбароса (1152— 1190), чрез своя маршал Хенрих от Калден завземат тия места заедно с крепостта и Бачковския манастир.

Тогава нейните граждани били принудени да се предадат. Завоевателите поставили в нея военна стража. Австрийският каноник Ансберт, който описва този поход, съобщава за нея следното:

„. . . той подчини на негово императорско величие здраво укрепената и прочута крепост Скрибенцион, над която също бе разположен един монашески дом (манастир), след като гражданите (на крепостта) бяха принудени да се предадат неочаквано, и постави в нея военна стража .. .)

Същият пък в Historia peregrinorum п. т. 141 7-9, пише:

„Имаше град недалеко от Пловдив на стръмна височина на име Скрибенцион, здраво укрепен както поради естественото положение на мястото, така и със стени и кули.“‘

К. Иречек, Св. Георгиев и В. Н. Златарски приемат, че името Scribention се отнася до самата крепост, както казва буквално и самият Ансберт (първоначално крепост -castellum, а по-после укрепен град-oppidum).

След заминаването на кръстоносците нашата крепост е останала във византийски ръце.

Няколкoлко години по-късно, т. е в края на XII в., докогато тя още от създаването си е била изключително само във византийска власт,минала в княжеството на изменника-българин Иванко убиец на Асен I (1187—1196), управлявано от него след избягването му във Византия (1196). Когато в 1198 г. Иванко се отметнал от византийците и се съюзил с българския цар — Калоян (1197— 1207), тя продължавала да бъде част от неговите владения.По това време Иванко станал опасен за Византия защото започнал да разширява владенията си на юг от Пловдив към Бяло море. Византийският император Алексий III Ангел (1195 — 1203) в борбата си против Иванко в 1200 г. обсадил нашата Станимашка крепост, превзел я и пленил заловените в нея българи. При обсадата и превземането на крепостта Иванко не бил в нея. Алекси III Ангел действувал и със сила, и с хитрост. Предложил среща на Иванко, но последният не се съгласил, докато византийците не му признали завзетите земи и пр. Най-после след клетвеното потвърждение на мирните условия императорът успял да придума Иванко да се яви при него, като му обещал, че нищо лошо няма да се случи. Обаче щом Иванко се явил при императора, което е станало около Станимака, той бил хванат и окован във вериги, след което изчезва от историческата сцена. Земите на Иванковото княжество били завладяни от Алексий III Ангел. Тогава и нашата крепост изцяло минала във византийска власт. Изложените събития в българо-византийските отношения са станали между 1196 и 1200-г.

През време на четвъртия кръстоносен поход (1203 — 1204), ръководен от Бонифаций Монфератски, Балдуин, граф Фландърски, маршал Ж. Вилардуен и други, след завземането на Цариград на 13 април 1204 г., кръстоносците основали на мястото на византийската тъй наречената латинска империя, в която влизал и Пловдивският край заедно с днешната Станимашка крепост. Пловдивската покрайнина образувала в новата империя с център Пловдив отделно княжество, дадено във владение на белгиеца Рение дьо Три, който дошъл в града със 120 рицари. (По-късно, когато започнала борбата между гърците в съюз с българите против латинците и пловдивските павликяни се явили при българския цар Калоян да го молят за помощ, Рение дьо Три, изоставен от много от своите хора,’ боейки се да не попадне в български ръце, с 15 свои рицари напуснал Пловдив и се затворил в близката непристъпна крепост Стенимахос (юни 1205 г.), в която бил обсаждай цели тринадесет месеца. Вследствие дългата обсада обсадените в крепостта достигнали до големи лишения и нищета и от липса на храна яли конете си. Едва на 17 юли на следната 1206 година един баталион венецианци, начело с Конон дьо Бетюн, Ж. Вилардуен и други, идвайки от юг през Родопите по долината на р. Арда, днешния град Кърджали, по долината на р. Чамдере, от към днешното Тополово, наближили Станимашката крепост. Рение дьо Три, който бил до дървената ограда пред крепостните стени, забелязал авангарда и другите баталиони, които вървели в ред, без обаче да е можел да ги познае какви хора са, допуснал, че това са гърци, които идват да го обсадят. Първоначално преди да стигне до крепостта-замък, Вилардуен изпратил напред към нея туркопли (наемни туземни войници, спомагателни части в кръстоносната войска) и арбалетриери (стрелци) на коне, за да разберат положението в крепостта. Те не знаели дали обсадените са живи или умрели, понеже дълго време нямали известие от тях. Когато дошли до замъка, Рение дьо Три и хората му ги познали. Тогава те изпитали голяма радост и излезли да посрещнат приятелите си. След като освободили Рение дьо Три и рицарите му, всички пренощували в гр. Станимака и на другия ден задружно се върнали обратно.

Крепостта, наричана замък, градът са имали едно и също име:Естанемак—Естанемах—Станимака.

Крепостта след напускането й от Рение дьо Три, била завладяна още през същата 1206 година от Калоян.

След смъртта на Калоян в 1207 г.неговия племенник Алекси Слав, дотогавашен български управител на родопската област Ахридос, в която влизала и нашата Станимашка крепост, отказал да признае заместника му, новия български цар, братовчеда си Борил (1207—1218),отцепил се като самостоятелен управител на въпросната област и отнел от него редица крепости, земи и привърженици.

След разбиването на Борил от латинците при Пловдив в 1208 г. през август и срещата на императора Хенрих с Алекси Слав при Кричим, през същата година двамата се срещнали отново в Станимашката крепост, където императорът подарил на бъдещия си зет и нов васал на латинската империя собствения си кон и две отделения войска, ръководени от брата му Евстахия. Станимашката крепост отново влиза във възстановеното пловдивско херцогство, управлявано на първо време от Жерар дьо Стрем и общо в Родопската област, която латинците по този начин присъединили към империята.

Нашата крепост останала във владенията на Алекси Слав до времето на Клокотнишката битка, след което влиза в пределите на българската държава при Иван Асен II (1218—1241). При Иван Асен II след Клокотнишката битка, станала през пролетта на 1230 г., крепостта е била поправена в разрушените части, както се вижда от издълбания в 1231 г. Асенов надпис върху една от естествените мраморни скали в югозападната част на хълма.

Все според този надпис, който даваме по-долу, за неин управител бил поставен някой си Алекси, който може би заради особените си отличия или заслуги към държавата или поради роднинството си с Асен, е носил титлата севаст.

Крепостта, останала в български ръце до 1246г., т. е. и през времето на Коломан I Асен (1241 —1246), след което нейната съдба заедно с града Станимахос станала променлива и тя минавала често за много кратко време ту във византийски, ту в български ръце.В 1246 г., след смъртта на българския цар Коломан 1 Асен, тя е влязла във владенията на никейския император Йоан III Дука Батаци (1222—1254), който си възвърнал Родопската област със Станимахос и пр.

В 1254 г. българският цар Михаил Асен (1246—1256), след смъртта на Йоан III Дука Ватаци, си възвърнал завзетите от него по-рано (1246) родопски крепости, между които и Станимака.

През зимата на същата година императорът Теодор II Ласкарис (1254—1258) на път за крепостта Цепина завладял отново гр. Станимака.

През време на борбата между Константин Асен Тих (1257— 1277) и Мицо за българския престол около 1260 г. първият се бил затворил в Станимака.

В 1263 г. при Михаил VIII Палеолог (1261—1282) византийците пак завладели крепостта Станимака.

Във византийските владения след това тя остава почти близо един век. При Иван Александър (1331 —1371) тя отново минава в български ръце в 1344 г., дадена му от византийската императрица Ана Савойска срещу обещаната й помощ против Йоан Кан-такузин, където остава до завземането на Пловдивско от турците. Крепостта е използувана още от първите години след турското завоевание. Както пише (1431) Константин Костенечки, в 1410 г. в нея се затворил султан Муса, когато отстъпил пред брата си Сюлейман. За нея тогава той пише:

От този текст се вижда, че крепоста е наричана „град“— „крепост“, направен на „жестоко“ място около видната и досега превъзходна черква.

Трябва да предполагаме, че след това, а особено след усъвършенствуването на откритото вече огнестрелно оръжие, когато крепостите почват да губят значение, нашата крепост, минала в обширната турска държава, е била изоставена и лека-полека е почнала да се събаря, в каквото положение я намират пътешественици, изследвачи и пр.

ИМЕ

Относно различните имена на крепостта, селото до нея и града можем да отбележим следното.

В основата на византийското крепостно и селищно име стои съществителното — скала, камък, Следователно явно е, че в случая то отразява самата действителност, скалния вид както на самия хълм, върху който се издига крепостта, така и на целия пролом.

В основата на византийското крепостно и селищно име стои съществителното — цар, владетел, управител, господар; прилагателното — царски, дворцов. Това име може би следва да свържем с факта, че тук в крепостта временно са резидирали, пребивавали, или са се предпазвали през време на опасни случаи, както по-горе имахме възможност да видим, царят на някоя държава, управителят, владетелят на областта, човек обикновено близък до царя.

Ако допуснем, че крепостта е представлявала феодален замък, то в нея е живял феодалът, който фактически е бил владетел, управител на областта..

Селищните имена-варианти: „Estanemac“ , „Estanemach“ са изопачена френска транскрипция на селищното име.
След откриването в ново време на Асеновия надпис върху скалните югозападни склонове на височината, както изтъкнахме по-горе, крепостта започна да се нарича „Асеновата крепост“.

АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ

 

КРЕПОСТНИ СТЕНИ

 

Общо взето, по своето местоположение Асеновата крепост е типична за епохата на развития феодализъм (XI—XIV в.). Подобно на крепостите от тази епоха и тук крепостният зид, който следва крайните части на височината, не образува една непрекъсната верига . Крепостни зидове са издигнати само в ония части, които естествено са по-достъпни; над недостъпните, отвесните и високи склонове не са строени крепостни зидове, понеже от такива не е имало нужда. Напр. от изток, откъм самата река, а също от североизток нямаме крепостен зид. Отвесният, висок и недостъпен склон тук на височината е бил достатъчен за защита, без да е било необходимо да се подсилва изкуствено. От югозападната пък страна, откъдето е бил входът за крепостта, а и естествените скали отчасти не са могли да гарантират една сигурна защита, е бил издигнат по достъпния склон най-дългият външен крепостен зид. Ето защо Асеновата крепост е с единичен, и то не цялостен крепостен зид, с изключение откъм югозапад, откъдето отчасти се дублира, и то главно за да предпази единствения й вход.

Общо взето, площта на крепостта можем да разделим на две части: горна или централна, която се намира на връхната част на височината, с приблизително 10—12 декара повърхност. В нея се е влизало през входа, за който е изсечена скалата. Тази част е била най-недостъпна и в нея се намирали най-важните сгради, както ще видим по-долу. Втората е била оная част, която се е заключвала между вътрешния и външния крепостен зид, намираща се върху южните склонове на височината, голяма около 3 декара. Нея ще наречем външна или долна част на крепостта. Днес в нея не личат основи на сгради, които сигурно са по-дълбоко разрушени, но изхождайки от местоположението трябва да предполагаме, че тук са били сградите, където е живеела охраната на крепостта. Все по същата причина — голямата естествена недостъпност на склоновете, не навсякъде крепостните зидове са били еднакво дебели: в по-достъпните места са с по-голяма дебелина, за да не могат лесно да се разрушат от неприятеля, а в по-недостъпните с по-малка дебелина. От плана й се вижда, че крепостни зидове е имало от западната половина на северната страна, от южната, западната и отчасти от югоизточната страна. Дебелината на зидовете варира от 1,3 м до 1,0 м на различните места.

Днес крепостните зидове са напълно разрушени до земята, гледани от вътрешната страна на крепостта. И понеже са издигнати по стръмните склонове на височината, пръстта от вътрешната страна ги е запазила и днес те се виждат само от външната страна на. височина от 0,5 до 5—6 м .

Крепостните зидове са направени от сравнително дребни необработени камъни от местния терен, наредени по външните и вътрешните им лица, с естествено загладените си страни и са споени с бял, средно твърд хоросан. При изграждането им са били правени дървени скели, от които в зидовете на стените са запазени дупките за гредите, пресичащи изцяло крепостния зид, т. е. почвали са от едната страна и са стигали до другата страна на зида. На една част от южния крепостен зид, който се намира над тясната пътека, в горния му край на еднаква височина от основите му днес са запазени две такива дупки за дървените греди на скелята; едната е кръгла с диам. 0,15 м, а другата правоъгълна със страни 0,3/0,2 м. Такива дупки се наблюдават отдолу и на външната страна на високия и недостъпен отвън крепостен зид от запад, поради което не сме в състояние да ги измерим. Пресичането на крепостните зидове изцяло от дупките за дървената скеля показва, че скелите са правени преди изграждането на крепостните зидове. На други места пък гредите на скелите влизали навътре в зидовете по 0,3—0,4 м, без да пресичат целия крепостен зид.

Ето защо по направата на крепостните зидове Асеновата крепост следва да отнесем към крепостното строителство, присъщо на епохата на ранния феодализъм, когато в крепостните зидове няма мрежи от дървени напречни и надлъжни греди. Като имаме предвид: 1. сега известните най-ранни исторически сведения за нея, които видяхме по-горе; 2. намерените досега в нея паметници, които даваме по-долу, бихме могли да поставим началото й най-рано в края на тази епоха, т. е. не по-рано от IX в. Безспорно е, че точното разрешение на въпроса за нейното начало ще имаме един ден след цялостното й разкопаване. Преданието пък говори, че калето, т. е. крепостта била построена 100 години по-рано от началото на гр. Станимака. В запазените крепостни зидове само на две места в един зид, а именно в югозападната страна на вътрешния крепостен зид се установиха мрежи от напречни греди, присъщи на крепостното строителство от XI до XIV в.51 Разстоянието пък от едната до другата мрежа е един метър. От по-горната дървена мрежа са запазени пет дупки, т. е. леглата от пет напречни греди, отдалечени една от друга на 0,50 м с размери — 0,12/0,16 м, а от по-долната две дупки — леглата на две греди, цилиндрични, с 0,16 м в диаметър. Все около тия напречни греди се констатираха и следи от червен хоросан. На тия части от крепостните зидове трябва да гледаме като на поправки и допълнения, извършени след хиляда двеста и тридесета година от Иван Асен II, както гласи неговият надпис, защото укрепването на крепостните зидове с мрежи от напречни и надлъжни греди е характерно само за крепостното строителство от епохата на развития феодализъм (XI—XIV в.). Височината на крепостните зидове, мерена от вътрешността на крепостта, не е била повече от 4—5 м, а отвън от 4—5 до 10—15 м в зависимост от мястото на издигането. Крепостните съоръжения, като кули (отвън и отвътре), стълби, второстепенни входове, бойници и др. при сегашното състояние не са установени. Няма следи по зидовете от такива, още повече че кули от външна страна не са били необходими, понеже склоновете са високи и недостъпни. Не е известно също как е бил устроен външният вход до сегашното шосе, който по тясната пътека е водил за втория,
вътрешния крепостен вход, където скалата е изкуствено разсечена на ширина 2,3 м и на височина 2,5—3 м. За сега само на една част от южния вътрешен крепостен зид е запазена дебелината на връхния парапет, който се е състоял от зъбци и бойници, а именно 0,7 м. Значи можем със сигурност да твърдим, че понеже тук крепостният зид е бил дебел 1,60 м, крепостната платформа е била широка 0,9 м, т. е. 1,6—0,7 = 0,9 м.

Изглежда, че на североизточния ъгъл над отвесния висок склон е имало, както показва запазеният 3,20 м дебел зид, един вид наблюдателна кула, или по-точно казано — разширение, тъй като това място позволява едно правилно и точно наблюдение на дефилето на север и на юг.

Вилардуен в § 437, както видяхме по-горе, казва, че когато в 1206 година венецианският баталион начело с него и Конон дьо Бетюн идвали от юг да освободят обсадения в крепостта Рение дьо Три, последният бил до палисадите (Bailles)— дървена ограда пред крепостните зидове. Трудно е да си обясним на кои места крепостта пред крепостните зидове е имала дървена ограда, тъй като крепостните стени са издигнати по високите и недостъпни места. Още по-малко е вероятно да е имало около крепостта ровове с вода, съществуването на които, изхождайки от стръмните места, е напълно изключено. Ето защо относно съществуването на дървена ограда около Асеновата крепост пред рововете и крепостните стени, както трябва да се разбира, изхождайки от средновековната крепостна отбранителна система, могат да се изкажат следните две предположения. Първо, че това е било някаква дървена ограда в съседство с главния вход, а още по-вероятно, че това е било дървена ограда на крепостта в най-недостъпните места, където е нямало крепостен зид. Може би такава дървена ограда (парапет), от каквато днес не би могло след толкова години да има и помен, се е налагала, за да не паднат навън в пропастта както хората, така и животните от града-крепост.

Изтъкнахме по-горе, че повърхността на крепостта е наклонена от запад към изток. Ето защо, както се вижда от запазените сега в основите си зидове от разните сгради, па дори и от тесни улички, имало е значителни подпирания — укрепителни зидове на терена, за по-правилното му подравняване и използване. Такива подпорни зидове особено днес още личат в западната част на крепостта. Добре е запазен още подпорният — укрепителният зид на терена от южната страна на крепостната църква. С течение на времето върху скалния терен, където по-рано е имало сгради, следите им са напълно премахнати и той днес е вече напълно оголен. Досега се наброяват останки на около тридесет сгради-къщи, на които долните части са запазени повече или по-малко. За отбелязване е, че на повечето от тях зидовете са направени с открити дървени греди. Особено добре е запазен зидът на една сграда почти над реката срещу моста на пътя за „Гонда вода“.

Крепостните постройки в централната, горната част на крепостта, на които по запазените още днес останки можем да определим предназначението без разкопки, са : вътрешната кула, резервоарът за събиране на атмосферна вода, необходима за хората в крепостта, и крепостната църква Св. Богородица Петричка.

ВЪТРЕШНА КУЛА

 

Обикновено крепостите от тази епоха са имали на подходящо място, по принцип винаги най-високото, специална кула за наблюдение и опазване. При превземането на крепостите приютилите се в тях ръководни лица могли да се затварят в тия кули с цел да се опазят до окончателно предаване. Такава кула е имала и Асеновата крепост. Тя се е намирала в най-западната част и на най-високото място, както приема Йорд. Иванов (1911)тогава още отчасти запазена в основите си. Направена е била от необработени камъни, както крепостните зидове, споени с бял хоросан. Изглежда, че основата й е била четвъртита. За сега обаче без разкопки нищо повече не може да се каже за устройството на основите и размерите им. Тогава основите на кулата са били още запазени над повърхността.

РЕЗЕРВОАР ЗА АТМОСФЕРНА ВОДА

Резервоарът — водоемът (щерна), в който е събирана чрез покривите на съседните крепостни постройки атмосферна вода, необходима за хората в крепостта, тъй като вътре в нея е нямало изворна такава, се намира също във високата западна част в съседство с кулата. Този резервоар днес е почти напълно запазен, с изключение на разрушението му в северната и южната част, направено от иманяри. Той се състои от две отделения: северно—голямо и южно—по-малко . Фактически резервоарът е северното отделение. Това е засводена (с полу-кръгъл свод), затворена от всички страни постройка с отвор само отгоре на свода (0,6/0,6 м), с размери: дълж. 4,5 м, шир. ,4,2 м и височина около 4,5—5 м. Значи, събирал е около 70 куб. м вода . Зидовете му са направени от необработени камъни-плочи и части от керемиди и тухли, дебели 3, 4, 5 см,
споени по средата с бял, а от двете страни — външната (не навсякъде) и вътрешната, с червен хоросан, особено пък
южната част. Зидовете са по-дебели в основата 1,6 м, а колкото отиваме нагоре стават по-тънки. Вътрешните стени са измазани по следния начин. Първоначално направо върху каменните стени е поставен пласт от червен хоросан. Върху него са налепени късове от начупени малки глинени съдове. Тия късове или са без орнаменти, или с такива във форма на успоредни вдлъбнати линии. Върху този пласт е поставен втори пласт също от червен хоросан, дебел повече от 2 см, в който керемидните и тухлени части са счукани на дребно-фина мазилка. По този начин резервоарът е бил устроен така, че събраната в него вода не е могла да проникне през зидовете навън. Така са устроени резервоарите за атмосферна вода на следните средновековни крепости: Царевец и Трапезица в Търново, Кричимската крепост, Перущенската крепост, Цепинската крепост, крепостта северно от Красново Пловдивски окръг и пр.

ЦЪРКВАТА СВЕТА БОГОРОДИЦА ПЕТРИЧКА

Най-важната и добре запазена сграда в горната част на крепостта — това е крепостната църква Св. Богородица Петричка ( ), един от най-ценните представители на византийската църковна архитектура в нашите земи. Църквата се намира почти в средата (изток—запад) на северната крайна линия на височината, поради което от северната страна е недостъпна .Това е еднокорабна, едноабсидна, двуетажна и еднокуполна, с тройно вътрешно разпределение на олтарната част и кула над притвора на втория етаж църква . Външни размери: дълж. 18,3 м, шир. 6,8—6,9 м, вис. около 15,3 м. Зидовете и са дебели: долния етаж—вътрешните 0,85 м, външните от 1,1 до 1,15 м; горния етаж от 0,90 до 1 м, а на камбанарията — 0,85 м. Следователно тя е значително голяма крепостна църква.

Както показват неизмазаните отвътре стени на първия етаж, неизравненият му скален под и липсата на каквито и да било гробове, сигурно той е служел за склад, макар като двуетажна църква архитектурно тя да принадлежи към типа на църквите-гробници и този етаж да е бил предвиден първоначално за гробове, въпреки че впоследствие не е служил за такъв по неизвестни нам причини. Това предположение за предназначението му се потвърждава от начина на осветлението и достъпа до него — чрез четири малки прозореца и една врата и петте от южната страна на църквата . Подът на втория етаж, т. е. на същинската църква, стъпва на здравия тухлен и каменен свод на първия етаж, напречен в преддверието и надлъжен в останалата част на църквата. Надлъжният свод в този първи етаж е подсилен с два допълнителни тухлени свода (шир. 1,2 м) с размери на тухлите: 40/30/4/, 40/35/4,5 см. и 40/40/4,5 см. Не само допълнителните сводове, но изобщо сводовете ,в долния етаж са с тия размери. Все в този етаж за поемане на хоризонталните сили е имало три дървени обтегача, чиито дупки са запазени (20/18 см).

В напречния свод на притвора на този етаж е имало три обтегача, поставени надлъжно (10/12 и 15/30 см). Абсидата на долния етаж по план отвътре е правоъгълна, а в олтарното пространство има два четвъртити недовършени стълба, вероятно за да ограничат олтара, както се вижда от обтегача, минаващ над тях.

Същинската църква се намира на втория етаж и се състои от абсида, предабсидно пространство, наос и притвор. Над притвора върху напречен цилиндричен свод има четвъртита засводена кула, която сигурно е служила за камбанария, изградена от каменни пояси и четири тухлени, състоящи се всеки един от по три реда тухли. Ние мислим, че отличното съчетание на църквата с кулата-камбанария е направено най-вече поради малкото място за сгради в крепостта въобще, а едновременно и за декорация. Качването в кулата е ставало с външна дървена стълба, както този въпрос е разрешен и за влизането в църквата. Биенето на камбаната би могло да става отдолу с въже, без да е било необходимо винаги да се качват до кулата. Камбанарията е с четири широки засводени двустъпни отвора от четирите страни, а отгоре с купол, който ляга върху правоъгълник посредством 4 не напълно правилни пандантива и е покрит с керемиди . В напречния свод на преддверието на същинската църква личат три надлъжни обтегача и вероятно един кръстосан под тях. Останалите сводове на църквата са надлъжни и цилиндрични с четири обтегача. Почти в средата над наоса върху четири арки, стъпили на четири пиластра, които излизат от стените му, се издига засводен купол, сложен на барабан с осем засводени прозореца: по един над арките и по един над пандантивите — фуниеообразни ниши, с които се преминава от квадрата в кръг. Отвън на барабана има осем слепи декоративни ниши. Страничните арки са изразени и отвън (външно) във вид на фронтон, така че отвън църквата прави впечатление на кръстовидна куполна църква.

Южната арка над вратата и прозореца има два малки засводени прозореца. В предабсидното пространство има два пиластра и две четвъртити колони, малки арки: три с посока север—юг и две изток—запад. Или както казва Н. Мавродинов: „Олтарът е замислен като отделно цяло. Две надлъжни стени, пробити с проходи, го разделят на три части — бема, протезис и диаконикон“. Олтарната част има три ниши: две отляво и една отдясно. Абсидата отвън отдолу догоре е петостранна, с разни дължини на страните, а отвътре, първия етаж -— правоъгълна, втория етаж— полукръгла, с три засводени прозореца. Наосът и притворът са осветявани освен чрез купола и чрез четири прозореца в северната страна. Влизането на богомолците е ставало чрез дървена стълба през входа на притвора.

Долният етаж е зидан от обикновени ломени камъни (мраморни и други), споени с бял хоросан, наредени в пояси, които се редуват с тухлени пояси, състоящи се от по три реда тухли. Тухлите имат размери: 36/35/5, 40/32/5 и 40/30/4,5 см.

Външният, южният зид на втория етаж, абсидата и пиластрите са зидани с бигорни обработени камъни, взети от близкия терен. Външната страна на същия етаж е украсена освен с широката, засводена и с фронтон ниша, която отговаря на вътрешните пиластри на купола, още и с пет засводени слепи прозореца (двустъпни ниши), с изключение на тези на голямата ниша. Арките им са изградени с радиално поставени камъни и тухли, а ъглите между тях и абсидата отвън с тухлена инкрустация във форма на триъгълник.

Живопис е имало само на втория етаж — в същинската църква, отвън, днес слабо запазена в една от слепите ниши, и отвътре, разположена в три пояса: долен, среден и горен, с гръцки надписи. Сигурно това е първото и единствено изписване от времето на издигането на църквата и то от добра школа. Запазеният гръцки надпис върху пиластрата се отнася сигурно до построяването на църквата. В най-долния пояс имаме медалиони с очертани вътрешно кръгли или квадратни вписани червени или тъм-ножълти полета, редуващи се един след друг. В средния пояс светиите са дадени в цял ръст, а в горния— в бюстове. В горната част на вътрешните ниши, образувани от арките, имаме цели религиозни сцени, а по самите дъги— медалиони. Фуниеобразните ниши също са били изписани. От тази живопис, днес вече слабо запазена, личат още: успение на св. Богородица, над вратата девет бюста в медалиони (горния пояс); в долния пояс — Константин и Елена, отляво на които е св. Петър, а отдясно св. Павел.

Северният зид на църквата е изграден почти изключително от камъни. Тук липсва разнообразието от камъни и тухли на останалите зидове. Той има само един тухлен пояс.

На около 8 метра южно от църквата, точно на днешната пътека е имало огромен зид на малък църковен двор, с вход, .широк около 2,5 м. В зида, широк 2,3 м, в ляво от входа, е запазена още дупката на дървения лост, с който се е подкрепяла отзад (отвътре) вратата. Лостът е имал размери 30/18 см.. В югозападната част на този малък двор е имало сграда, вероятно с предназначение, свързано с обслужването на църквата, сега разрушена. От запазените й зидове се вижда, че те са били направени повечето с открити, а по-малко със закрити мрежи, от напречни и надлъжни греди-кушаци .
Гредите са имали размери 10/12 см и 10/10 см.

По строяването и изписването на църквата трябва да отнесем през епохата на византийското владичество — XII в., времето на Комнините (1081—1185).

АСЕНОВИЯТ НАДПИС

 

Върху югозападния мраморен склон на крепостната височина на около 10 метра над първия, външния крепостен вход и пътеката за втория, се намира осем редов български надпис, издълбан през времето на Иван Асен II, за ознаменуване на промените, които той направил в 1231 (от 1. IX. 1230 до 1. IX. 1231) в крепостта след Клокотнишката битка.
Този надпис е известен с името Асеновият надпис. Като имаме предвид основите на първия, вътрешния крепостен зид, надписът остава в горната, централната част на крепостта, а не между двата зида. След като тук той е стоял цели 475 години, за първи път става достояние на науката в ново време — 1706 година, когато го открива и издава Пол Люкас80. След това той е бивал издаван на няколко пъти.

За да унищожат следите на българското владичество и култура в този край, след като надписът е стоял непокътнат вече 652 години, местните станимашки гърци през пролетта на 1883 год. го унищожават и когато през лятото на същата година идват тук руският професор В. В. Качановски и К. Иречек, те вече не го намират.

След това надписът е бил издаван още няколко пъти, дори някъде и с грешки. След правилното възстановяване на надписа от К. Иречек, Йордан Иванов64, обстойно и всестранно разглеждане имаме от В. Н. Златарски. Възстановяването на унищожения първоначално надпис върху скалата е извършено през 1899 година според четенето на В. Н. Златарски и под негово ръководство на същата скала малко по-долу от мястото на стария надпис.

Според В. Н. Златарски надписът е следния: ….

В превод той гласи—“В година 6737(—1231), индиктион 4-и, от бога въздигнатий (на царството) цар Асен (цар) на българите и гърците, също и на други страни, постави Алекси севаста и изгради тази крепост“.

След откриването на този Асенов надпис в по-ново време Станимашката крепост оттогава почнала да се нарича Асенова крепост.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Като имаме предвид:

1. Гореизложеното по отношение местоположението, миналото, и сега запазените in situ и намерените движими паметници в крепостта.

2. Собствените имена на крепостта, които видяхме по-горе, както и нарицателните такива, с които е назована и които окачествяват, определят отчасти предназначението й, каквото е имала, и каквото се влага в тях, а именно:

1. — укрепено място, крепост

2. castellium— малко укрепление, крепост

3. oppidum — укрепено място, крепост, град

4. chateau — замък

5. — укрепление, крепост

6. —град

7.
— градче, паланка

При това положение възникват следните въпроси:

1. Била ли е тя само крепост с чисто стратегическо, военно предназначение, построена от византийците за предпазване на държавата от север, пролома на р. Асеница, за да не могат неприятелите да проникнат в Родопите?

2. Дали на нея трябва да гледаме само като на едно укрепено място, на един средновековен град от IX до XIV в., построен на естествено укрепен хълм, подсилен изкуствено с крепостни зидове, за да може да гарантира живота на населението си през време на неприятелски нападения, каквито укрепени градове са били през тази епоха Червен, Търново (Царевец и Трапезица) и пр.

3. Дали това не е било само един болярски-феодален замък, за какъвто говорят малкото и трудно достъпно място, върху което се е издигал, още повече че той е създаден и просъществувал най-вече през епохата на развития феодализъм. Дали това не е замъкът, където е живял болярина-феодал, чийто земи, владения са се намирали главно долу в низината, замък, който постоянно е менил собствениците си, както видяхме по-горе : византийски и западноевропейски велможи, български феодали-боляри, Бачковския манастир, турския султан и пр. Защото, ако той беше действително само един средновековен град в истинския смисъл на думата, едва ли би заглъхнал тъй скоро след завладяването ни от турците.

Безспорно е, че на тези въпроси ще се отговори правилно-и точно един ден, когато се разкопае цялата крепост и се види предназначението на всяка постройка от запазените им основи и намерените в тях старини.

За сега по тия въпроси могат да се правят само предположения, но ние сме склонни при сегашните оскъдни данни да изкажем мнение, че с течение на времето тя е променила предназначението си: първоначално е била стратегическа крепост, а по-късно — болярски феодален замък.


Литература: Дим. Цончев и арх. Ст. Стоилов -“Асеновата крепост“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *