Франция и нейната нова роля в Европа (1919-1939)

ПОДГОТОВКА ЗА КОНТРОЛНА РАБОТА

Теми:

1. Франция (1919-1939)

2. Великобритания (1919-1939)

3. СССР (1919-1939)

4. САЩ (1919-1939)

 

Последиците от „Голямата война“ и новата роля в Европа

Следвоенното възстановяване на френската нация

Първата световна война остава в историята на Франция като „Голямата война“. Тя нанася сериозен удар върху свободния пазарен механизъм. Мнозина французи разглеждат намесата на държавата в стопанския живот като удар върху неотменими техни права и свободи. Същевременно бързо се развиват нови отрасли като автомобилостроене, металургия, химическа индустрия и електротехника. В страната има недостиг на работна ръка. Военните действия засягат селскостопанското производство – опустошават редица райони, а стотици хиляди земеделци са ранени и осакатени. Същевременно инфлацията „изяжда“ дълговете и дава възможност на селяните да закупят земя. Ветераните стават едни от основните пропагандатори на пацифизма във френското общество.

Промените във вътрешнополитическия живот

През първите следвоенни години основният аргумент в междупартийните борби във Франция е стремежът да се гарантира статутът на страната като велика сила, способна да защити националната си сигурност и да ограничи мощта на Германия. Именно тези цели сближават разнородните десни и центристки групировки, което им позволява посредством създадения около премиера Жорж Клемансо Национален блок да спечелят първите следвоенни избори през 1919 г.

Във Франция, подобно и на други европейски страни, се очертава криза на либералните партии. Съществуват много партии, които управляват в различни коалиции. От 1919 г. до януари 1933 г. се сменят 27 кабинета, докато в Германия за същия период броят им е 14, а във Великобритания – 7. Смяната на правителството обикновено не означава сериозна промяна в политиката, а е по-скоро смяна на личностите.

Оформя се нова националистическа десница, представлявана от партии на банкери и предприемачи, доброжелателно настроени към църквата и заинтересувани от вътрешна стабилност и подем. Ключова роля в дясноцентристките коалиции играят радикалите, които лавират между крайнодесните и крайнолевите среди. Следвоенната икономическа криза е преодоляна относително бързо, като периодът на 20-те години е време на икономически растеж и положителни промени в социалната политика. Възприет е курс на държавен протекционизъм и високи вносни мита. До 1923 г. правителствата защитават и висок курс на националната валута – франка.

След известно сближаване между радикали и социалисти се формира т.нар. Ляв блок (Ляв картел), който печели изборите през 1924 г. Съставено е правителство начело с радикала Едуар Ерио, но без министри социалисти. Десницата е недоволна от външната политика на омиротворяване на Германия и в момент, когато кабинетът поисква увеличаване на данъците върху едрия капитал, правителството няма парламентарна подкрепа и пада. Следват 6 слаби кабинета, които не могат да спрат обезценяването на франка.

През юли 1926 г. Реймон Поанкаре

Реймон Поанкаре

съставя правителство на

 

националното единство с представители на независимите социалисти, радикалите и десницата. Кабинетът предприема сериозни икономически реформи. На изборите през 1928 г. левицата е разединена, а дясноцентристкият блок печели убедително мнозинство. Поанкаре съставя правителство при 2/3 мнозинство в Камарата (с гласовете на радикалите). Преди да се оттегли от поста си поради болест, Поанкаре заявява, че са достигнати просперитет и стабилност, но това се оказват илюзии.

Новите съюзници и търсенето на гаранции за националната сигурност

През 20-те години Париж търси нова система от съюзи в Европа. Болшевишката революция прави невъзможно възраждането на стария френско-руски съюз. Започва търсенето на съюзници сред новите държави от Централна и Източна Европа. През 1920 г. е сключен съюз с Белгия, през 1921 г – нов военен пакт с Полша, през 1924 г. – съюз с Чехословакия. Така възниква „Малката антанта“, защитаваща новото геополитическо статукво в Югоизточна Европа.

Франция твърдо държи на полагащите й се репарации. Неплащането им е повод за френско-белгийската окупация на Рурската област през 1923 г. През октомври 1925 г. френският външен министър Аристид Бриан и германският му колега Густав Щреземан (заедно с Великобритания, Италия и Белгия) постигат в Локарно споразумение за гарантиране на границите по Версайския договор. На това се гледа като на нова ера на разведряване на международните отношения в Европа. По същото време Франция запазва статута си на втора колониална империя в света, но има проблеми с колониите си в Индокитай, Сирия и Тунис, а така също и утежнени отношения по колониалните въпроси с Италия.

Франция в годините на криза и агресия (1929-1939)

Световната икономическа криза

Редица специфични за френската икономика фактори (преобладаването на дребните производители, по-малката финансова зависимост от банковата система, дребните спестявания и др.) правят 1929 г. най-успешната за Франция за целия следвоенен период. Първоначално страната е изолирана от световната рецесия. Забавянето обаче е временно и през 1931 г. кризата поразява и френското стопанство, като продължава до 1938 г.

Постепенно песимизмът и страхът пораждат ожесточени политически борби. Изборите през 1932 г. водят до нов кабинет на Левия картел начело с Е. Ерио. Левицата е разединена, като ФСП отказва да влезе в правителството на радикалите и другите малки леви и центристки партии. Непопулярните мерки (съкращаване на държавните разходи, намаляване на заплатите и пенсиите, както и мораториумът на X. Хувър върху репарационните плащания) дават основание за засилване на десния национализъм. Ерио пада от власт, настоявайки за плащането на военните дългове към САЩ.

През следващите 19 месеца се сменят 7 кабинета. Традиционният либерализъм се оказва неспособен да се справи с икономическата криза, напрежението в международните отношения и риска от война. След събитията от февруари 1934 г. е създадено правителство на националното единство начело с Гастон Думерг, което получава извънредни пълномощия. Думерг не успява да прокара конституционни промени, свързани със засилването на изпълнителната власт. Следват още 4 десни правителства, който не успяват да се справят с кризата с традиционните средства.

Победата на левицата и управлението на Народния фронт

През 1934 г. страхът от активизирането на десницата вътре в страната и от възхода на нацизма в Германия сплотява левицата във Франция. На 27 юли 1934 г. между комунисти и социалисти е сключен пакт за единодействие и борба срещу фашизма и за демокрация. Така започва изграждането на Народния фронт (НФ). Предвижда се лоялно сътрудничество и промяна в средствата на борба. Програмата на НФ създава базата за широк фронт от стотина разнородни организации, довели до победа на изборите през 1936 г. Социалистите имат повече депутати от радикалите и се съгласяват да правят правителство с тях. Комунисти не участват, но подкрепят парламентарно новото правителство, начело със социалиста Леон Блум.

През лятото и есента на 1936 г. са приети закони в областта на стопанските отношения, профсъюзната дейност и социалните осигуровки. Постепенно обаче в коалицията връх взимат центристките сили и се стига до забавяне на реформите. Блум подава оставка и следват няколко правителства на НФ (със или без участие на социалистите). През март 1938 г. Блум прави последен опит за създаване на ширококоалиционен кабинет с участие на комунистите, след месец кабинетът пада и с това свършва управлението на НФ. Получил извънредни пълномощия, новият премиер Едуар Даладие отменя 40-часовата работна седмица. Икономическата криза се задълбочава, което предизвиква и завой надясно на радикалите.

Франция и проблемите на международната сигурност

Франция продължава да поддържа Версайската система. Тя е подозрителна към ревизионистичните стремежи на Италия и не приема превръщането на Италия, Франция, Великобритания и Германия в гаранти за европейската сигурност. През 1934 г. се подобряват френско-съветските отношения, особено като резултат от действията на външния министър Луи Барту. През май 1935 г. е подписан френско-съветски договор.

За Франция врагът в Европа е Германия. Военната мощ на нацистите се надценява и не се вижда военна алтернатива, която да възпре Хитлер. В Париж все повече осъзнават, че при една нова нежелана война най-благоприятният съюзник е Великобритания – с ресурсите на империята, силния флот и идеологическата близост. Мюнхенската сделка от септември 1938 г., с която Судетската област на Чехословакия е отстъпена на нацистите, слага край на френската източноевропейска стратегия. Социалистите и комунистите са против, но Даладие, подобно на Чембърлейн във Великобритания, е посрещнат като герой омиротворител. Парадоксално е, че след като през март 1939 г. Чехословакия е окончателно окупирана, Великобритания и Франция дават формални съюзнически гаранции на Полша, Румъния и Гърция в случай на агресия срещу тях.

ИЗТОЧНИК: http://start.e-edu.bg/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *