ИСТОРИЯ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

След края на Втората световна война, през юни 1947 г., САЩ лансират „плана Маршал“ за подпомагане и възстановяване на Европа. Първата конференция след Втората световна война с цел да се постави надправителствен контрол върху производството на въглища и стомана, а оттам и върху производството на оръжие в Европа, е свикана през 1950 г. под председателството на Жан Моне, френски министър от правителството на Дьо Гол. Целта е да се запази по-дълго мирът на континента. Предложението на Моне влиза в историята под името „планът Шуман“ по името на Робер Шуман, френски министър на външните работи, който бързо възприема предимствата на европейската интеграция и подкрепя идеите на Жан Моне за създаване на наднационална организация за управление на производството и пазара на въглища, стомана и желязна руда.

На 18 април 1951 г. в Париж е подписан Договора за основаване на Европейската общност за въглища и стомана /ЕОВС/, който започва да функционира от 10 август 1952 г. Жан Моне става първият президент на ЕОВС.

През май 1952 г. правителствата на Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписват договор за създаването на Европейска отбранителна общност (ЕОО), но през август 1954 г. Националното събрание на Франция отхвърля ратифицирането на договора.

На 25 март 1957 г. в Рим, Италия, държавните ръководители на шест европейски държави – Франция, ФРГ, Белгия, Италия, Холандия и Люксембург – подписват Договор за създаване на Европейска икономическа общност /ЕИО/. Договорът представлява своеобразна конституция за обединителните процеси в Европа със своите 248 текста, с прецизно формулираните цели, задачи, институции, етапи, права и задължения, рискове и преимущества. Учредителите са мотивирани от желанието да положат основите на общ пазар по пътя на икономическата интеграция, премахване на междудържавните бариери в търговията, както и създаването на условия за свободно движене на хора, стоки и капитали, сближаване на законодателствата на страните членки. Предвижда се създаването на европейски социален фонд, за да се решават заедно проблемите на заетостта, и Европейска инвестиционна банка.

Всеки нов договор, продължение на учредителния от Рим 1957 г., е предшестван от междуправителствена конференция, на която страните обсъждат институционалната система и правната основа на действието на съюза, както и процедурните правила за обсъждане и постигане на политически решения.

От 1950 г. до днес са се състояли осем конференции, като през последните години те са на всеки пет години – колкото е действието на един договор. Всяка една е твърде важна за организацията, но някои от тях са жалони на интеграционните процеси в Европа.

С Римския договор, подписан на 25 март 1957 г., са създадени Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (ЕВРАТОМ). Парламентите на шестте страни подписват договорите, които влизат в сила на 1януари 1958 г. С договора за ЕИО се цели да се премахнат митата, квотите и другите търговски бариери между страните членки и да се гарантира свободното движение през границите на лица, услуги и капитали. Договорът постановява провеждането на общи политики в редица области – селското стопанство, търговията, транспорта, конкуренцията. Договорът за ЕВРАТОМ има за цел да насърчи използването на атомната енергия за мирни цели. Трите Европейски общности (ЕОВС, ЕВРАТОМ и ЕИО) имат сходни институции – Комисия / Върховен орган, Съвет на министрите, Парламентарна Асамблея и Съд. За да се постигне по-добро функциониране на администрацията и по-голяма ефективност в дейността на ЕО, на практика постепенно се прокарва идеята за сливане на аналогичните институции.

На 8 април 1965 г. е сключен Договор за сливане на Съветите на министрите на трите Общности в един Съвет на министрите на ЕО, както и на Върховния орган на ЕОВС и Комисиите на ЕВРАТОМ и ЕИО в една обща Комисия на ЕО. Договор ът влиза в сила на 1 юли 1967 г. Особено внимание се обръща още в самото начало на общите политики в селското стопанство и в търговията. Основните документи на Общата селскостопанска политика са приети непосредствено след създаването на ЕИО, а още в началото на 60-те години започва изграждането на система за финансиране на аграрното производство чрез специален фонд – Европейския фонд за ориентиране и гарантиране на селското стопанство.
На 1 януари 1973 г. Великобритания, Дания и Ирландия се присъединяват към общността и с тях броят на членовете й става девет. Норвегия подписва акта за присъединяване, но поради отрицателен резултат на проведения в страната референдум той не влиза в сила. Норвежците казват „не“ на членството главно поради незадоволителните според тях условия за присъединяване в областта на риболова – един от най-важните отрасли в норвежката икономика.

Първото разширяване на ЕО води до разрастване на дейността на Общностите в нови области. Сред най-важните политики, чието начало се поставя в средата на 70-те години, е регионалната политика.

На 1 януари 1981 г. към ЕО се присъединява Гърция, а на 1 януари 1986 г. – Испания и Португалия.
През юни 1985 г. в Милано Комисията представя Бялата книга, за изграждане на вътрешния пазар. Междуправителствената конференция, свикана от юни до декември 1985 г., внася изменения в учредителните договори и приема Единния европейски акт (ЕЕА). ЕЕА е подписан на 17 и 28 февруари 1986 г. в Люксембург и Хага. Той внася изменения и допълнения в трите учредителни договора. ЕЕА съдържа собствени текстове, в които за пръв път в международен договор се включват разпоредби за Европейския съвет и Европейското политическо сътрудничество (ЕПС). Чрез ЕЕА процесът на вземане на решения става по-ефективен; укрепват се изпълнителските функции на Комисията, а на Европейския парламент се дава правото да участва в приемане на законодателството; разширява се обхватът на действие на ЕО с новите политики.

На 14 юни 1985 г. в Шенген, Люксембург, Франция, Германия, Белгия, Холандия и Люксембург подписват Споразумение за премахване на граничния контрол помежду им и за въвеждане на засилен контрол по общата им „външна“ граница. На 19 юни 1990 г. Франция, Германия, Белгия, Холандия и Люксембург подписват Конвенция за приложение на Споразумението от Шенген. Тя гарантира на страните, подписали Споразумението за свободно движениена хора по територията на техните страни. Вътрешните граници могат да се пресичат свободно, без да се извършва контрол на лицата. Споразумението от Шенген влиза в сила на 26 март 1995 г. за седем от подписалите го 10 държави /Германия, Белгия, Холандия, Испания, Франция, Люксембург и Португалия/. Италия, Гърция и Австрия ще започнат да го прилагат по-късно. Запазва се контролът с държавите, които не са подписали споразумението – Дания, Финландия, Швеция, Великобритания и Ирландия. На 1 декември 2000 г. споразумението влиза в сила за всички държави членки на ЕС, плюс Норвегия и Исландия, които не са в Съюза.
През септември 1995 г. Европейският съвет приема Регламент 2317/95, с който определя списъка на страните, България включително, за чиито граждани се изисква виза за пътуване в страните членки на ЕС. На 5 юли 2000 г. Европейският парламент гласува резолюция Румъния и България да бъдат извадени от т.нар. негативен визов списък. На 15 март 2001 г. на среща на министрите на вътрешните работи и на правосъдието на страните от ЕС официално е отменено изискването за краткосрочни визи за български граждани. България е включена в „белия“ списък на страните, чиито граждани нямат нужда от виза за престой до 3 месеца на територията на ЕС.

През декември 1990 г. в Рим се откриват успоредно две междуправителствени конференции на държавите членки на ЕО – за Икономически и валутен съюз и за Политически съюз с цел образуване на Европейски съюз.

На 11 декември 1991 г. в Маастрихт държавните ръководители на страните членки на ЕО подписват Договор за икономически и валутен съюз. С договора се установява нов Европейски съюз (ЕС), който обхваща ЕО и нейните 12 страни членки. На 7 февруари 1992 г. е подписан от министрите на външните работи и финансите, а на 1 ноември 1993 г. влиза в сила. Договорът се опира на три стълба:
• Постигане на икономически и валутен съюз, в това число на единна парична единица, управляваща от единна независима централна банка. Това трябва да бъде постигнато на три етапа, като третият етап започва не по-късно от 1 януари 1999 г. Той задължава страните, които отговарят на четири специфични критерия, свързани с инфлацията, бюдежтния дефицит, валутните курсове, лихвените равнища, да пристъпят към приемането на единна валута. Отделен протокол гарантира на Великобритания, че тя не е длъжна да участва в третия етап на ИВС без специално решение на нейното правитлество и парламент.
• Вторият стълб обхваща разпоредби за Общата политика в областта на външните отношения и сигурността (ОПОВОС).
• Третият стълб регулира Сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи (СОПВР). И двата нови стълба се основават на принципите на междуправителственото сътрудничество, без прилагането на метода на наднационална интеграция.

На 2 май 1992 г. в Порто, Португалия, е подписано споразумение за Европейско икономическо пространство (ЕИП), което влиза в сила на 1 януари 1994 г.

От 1 януари 1995 г. Австрия, Финландия и Швеция се присъединяват към ЕС.
На 18 юни 1997 г. в Амстердам, Холандия, на среща на Европейският съвет е подписан Договорът от Амстердам. На 2 октомври 1997 г. е подписан от министрите на външните работи на страните членки. С договора се създава поста Върховен представител за външната политика и политиката за сигурността. Основни моменти в Договора са:
• Свобода, сигурност и правосъдие: с оглед на бъдещо рзширяване са предвижда отмяната на някои права за страните участнички, ако системно нарушават основните принципи за свобода, демокрация, права на човека и правова държава;
• Заетост: установяване на по-добро съгласуване между националните политики за борба с безработицата, финансиране на поощряващи мерки за създаване на работни места;
• Социална насоченост: в Договора е включен Социалният протокол, за който е постигнато съгласие от страните членки през 1992 г.
• Обща политика в областта на външните отношения и сигурността: определени са големи общи стратегии, които могат да влязат в сила след решение с квалифицирано мнозинство от страните членки;
• Концепция за гъвкавост: позволява възможността ЕС да се развива на две скорости;
• Институции: първото разширяване е предвидено за 2002 г.
Договорът влиза в сила на 1 май 1999 г.

 

2000 ____________________________________________

На 11 декември 2000 г. в Ница, Франция, държавните и правителствените ръководители подписват Договор, в който постигат споразумение по целия пакет институционни реформи на ЕС, подготвящи Съюза за неговото разширяване. Министрите на външните работи на страните от ЕС подписват договора на 26 февруари 2001 г. Договорът влиза в сила на 1 февруари 2003 г. Постигнато е споразумение за:
• гласуване с квалифицирано мнозинство в 29 области и 6 кадрови назначения, които досега изискват гласуване с консенсус;
• ново разпределение на гласовете в Съвета на ЕС;
• броя на членовете на Европейската комисия (ЕК) и правомощията на председателя на ЕК;
• ускорено сътрудничество – допуска се групи от 8 или повече страни да вървят към по-дълбока интеграция в отделни области, а останалите страни могат да се присъединят към тях на по-късен етап. Споразумението изключва ускорено сътрудничество по въпросите на отбраната.

 

2001 ____________________________________________

На 9 септември 2001 г. в Женвал, Белгия, министрите на външните работи на страните от ЕС вземат решение за създаването на Конвент за институционна реформа на ЕС, с цел изработването на проект за конституция на Съюза. На 13 юни 2003 г. е последното заседание на Конвента. Приета е първата проекто-конституция на ЕС. На 20 юни 2003 г. на срещата на високо равнище на ЕС проектът е приет за базов документ за Междуправителствената конференция (МПК), която трябва да вземе окончателно решение за приемането му. МПК е открита на 4 октомври 2003 г. в Рим, Италия, и завършва на 13 декември 2003 г. на срещата на високо равнище на ЕС в Брюксел, Белгия. Лидерите на 25-те страни от ЕС не успяват да преодолеят разногласията си по въпроса за системата на гласуване сред разширяването на съюза на 1 май 2004 г. в проекта за европейска конституция.

2002 ____________________________________________

На 13 декември 2002 г. в Копенхаген, Дания, е приета заключителна декларация, с която се приключват преговорите за присъединяване на Литва, Латвия, Естония, Словения, Словакия, Малта, Кипър, Чехия, Унгария и Полша. 10-те получават официална покана за присъединяване към ЕС на 1 май 2004 г. В декларацията е определена 2007 г. като дата за присъединяване на България и Румъния.

 

2003 ____________________________________________

На 16 април 2003 г. в Атина, Гърция, 10-те подписват Договор за присъединяване към ЕС.

10 юли 2003 г. Приключва своята работа Конвентът за бъдещето на Европа, който прие проекта за Европейска конституция.

На 9 септеври 2003 г. в Женвал, Белгия, министрите на външните работи на страните от ЕС вземат решение за създаването на Конвент за институционна реформа на ЕС, с цел изработването на проект за конституция на Съюза. На 13 юни 2003 г. е последното заседание на Конвента. Приета е първата проекто-конституция на ЕС. На 20 юни 2003 г. на срещата на високо равнище на ЕС проектът е приет за базов документ за Междуправителствената конференция (МПК), която трябва да вземе окончателно решение за приемането му. МПК е открита на 4 октомври 2003 г. в Рим, Италия, и завършва на 13 декември 2003 г. на срещата на високо равнище на ЕС в Брюксел, Белгия. Лидерите на 25-те страни от ЕС не успяват да преодолеят разногласията си по въпроса за системата на гласуване сред разширяването на съюза на 1 май 2004 г. в проекта за европейска конституция.

4 октомври 2003 г. Започва работа Междуправителствената конференция, натоварена да изработи Европейската конституция.

На 12 – 13 декември 2003 г. в Брюксел, Белгия, на среща на Европейския съвет с участието на 28 страни – 15-те от ЕС, 10-те присъединяващи се през 2004 г. и трите кандидатки България, Румъния и Турция, лидерите на 25-те /15-те сегашни и десетте бъдещи членки на съюза/ решават България и Румъния да бъдат приети в Европейския съюз на 1 януари 2007 г. Европейският съвет решава да подкрепи 2004 като година за приключване на преговорите с България и Румъния, като подчертава, че всяка страна ще бъде оценявана по собствените й заслуги. 25-те решават също, че България може да подпише присъединителния договор колкото е възможно по-рано през 2005 г.

 

2004 ____________________________________________

На 10 февруари 2004 г. Европейската комисия представя пред Европейския парламент бюджетната рамка на ЕС за периода 2007-2013 г. Еврокомисията предлага бюджетът на 27-членния ЕС /включително България и Румъния/ да се увеличи от 1,17% от брутния вътрешен продукт /БВП/ през 2007 г. до 1,24% от БВП през 2013 г., или от 127 млрд. евро през 2007 г. до 153 млрд. евро през 2013 г. През 2006 г. бюджетът на ЕС ще бъде 1,11% от БВП или 115,7 млрд. евро. През 2004 г. разходите на 15-те страни от ЕС ще бъдат около 100 млрд. евро. Според проектобюджета през 2013 г. разходите на бъдещия разширен ЕС ще достигнат 150,2 млрд. евро, или около 1,22 % от БВП на съюза.

На 12 февруари 2004 г. европейският комисар по въпросите на заетостта и социалната политика Ана Диамандопулу се отказа от този пост, защото бе избрана за депутат в новия гръцки парламент начело на листата на ПАСОК.

На 18 февруари 2004 г. Европейската комисия обявява имената на членовете на Комисията, към които ще бъдат „прикрепени“ за шест месеца (от 1 май до 31 октомври 2004 г.) десетимата нови членове от страните, които ще се присъединят към ЕС на 1 май 2004 г. Новите комисари няма да имат собствена длъжност преди началото на мандата на следващата Европейска комисия, започващ на 1 ноември 2004 г. Новите комисари ще имат право на глас, ще участват активно във вземането на решения в Комисията. Разпределението, обявено от Европейската комисия, е:
Данута Хюбнер /Полша/ – към комисаря за търговията Паскал Лами;
Петер Балаж /Унгария/ – към комисаря за регионалната политика Мишел Барние;
Павел Теличка /Чехия/ – към комисаря за защита на здравето Дейвид Бърн;
Ян Фигел /Словакия/ – към комисаря за предприятията Ерки Ликанен;
Янез Поточник /Словения/ – към комисаря за разширяването Гюнтер Ферхойген;
Даля Грибаускайте /Литва/ – към комисаря за образованието Вивиан Рединг;
Сандра Калниете /Латвия/ – към комисаря за земеделието Франц Фишлер;
Сийм Калас /Естония/ – към комисаря за икономическите въпроси Педро Солбес;
Маркос Киприану /Кипър/ – към комисаря за бюджета Михаеле Шрайер;
Джоузеф Борг /Малта/ – към комисаря за развитието Поул Нилсон.
Всеки нов комисар ще разполага с кабинет с трима високопоставени служители. ЕК уточнява, че единият от тях трябва да е действащ служител на комисията и най-малко единият да бъде от различна държава тази на комисаря.

1 май 2004 г. Естония, Литва, Латвия, Кипър, Малта, Полша, Словения, Словакия, Чехия, и Унгария се присъединяват към ЕС.

10 и 13 юни 2004 г. Шести преки избори за Европейски парламент

29 октомври 2004 г. В Рим е приета Европейската конституция, която следва да влезе в сила само след ратификация от страните членки.

22 ноември 2004 г. Влизат в сила правомощията на новата Европейска комисия, ръководена от Жозе Мануел Барозу.

 

2005 ____________________________________________

3 октомври 2005 г. Начало на предприсъединителните преговори с Турция и Хърватия

 

2007 ____________________________________________

1 януари 2007 г. България и Румъния се присъединяват към ЕС.

Словения приема еврото.

13 декември 2007 г. Договорът от Лисабон – подписан в Лисабон. Преди да влезе в сила ще трябва да бъде ратифициран от всяка една от 27-те страни членки. Основните цели са да се засили демокрацията и да се повиши ефективността в работата на ЕС с оглед предизвикателствата на времето: климатичните промени, гарантиране на сигурността на гражданите и устойчивото развитие.
ВАЖНИ ДАТИ ЗА ЕС

1950 г. – Началото
1951 г. – Първите реални стъпки
1957 г. – Основаване на Европейската общност
1960 г. – Учредяване на Европейска асоциация за свободна търговия
1965 г. – Създаване на единна общност
1973 г. – Първото разширяване
1979 г. – Пътуване към единната валута
1981 г. – Десети член на ЕО
1986 г. – Влизат в сила Европейските символи. Единен европейски акт
1989 г. – Централна и Източна Европа застава по пътя към ЕО
1990 г. – Подписване на Шенген
1991 г. – Договорът от Маастрихт: Създаване на Европейския съюз
1993 г. – Единният пазар вече е реалност
1994 г. – Период на интензивна интеграция
1995 г. – Падат границите в рамките на Съюза
1996 г. – Кандидатури от Източна Европа
1997 г. – Договорът от Амстердам: Рамка за разширяването на изток
1998 г. – Процесът на присъединяване започва
1999 г. – Раждането на еврото
2000 г. – Договорът от Ница: Как да функционира разширеният Съюз?
2002 г. – Единната валута е реалност
2003 г. – Разширяването на Европейския съюз до 25 страни членки е факт
2003 г. – Европейският съвет реши България да бъде приета в Европейския съюз на 1 януари 2007 г. и подкрепи 2004 като година за приключване на преговорите с България и Румъния. 25-те решиха също, че България може да подпише присъединителния договор колкото е възможно по-рано през 2005 г.
2004 г. – Приета е Европейската конституция, която основите на новия разширен Европейски съюз

НАЙ-ВАЖНИ РЕГЛАМЕНТИРАЩИ ДОКУМЕНТИ

Кратка хронология на основните договори, оформили днешния облик на Европейския съюз :

18 април 1951 г. – Договор за създаване на Европейска общност на въглищата и стоманата /ЕОВС/ е подписан в Париж от Белгия, Франция, Италия, Люксембург, Холандия и Германия.

25 март 1957 г. – Същите шест страни подписват договори за създаване на Европейската икономическа общност /ЕИО/ и Европейската общност за атомна енергия /Евратом/. С договора за ЕИО от Рим се цели да се премахнат митата, квотите и другите търговски бариери между страните членки и да се гарантира свободното движение през границите на лица, услуги и капитали. Договорът за Евратом има за цел да насърчи използването на атомната енергия за мирни цели.

8 април 1965 г. – Шестте страни подписват Договор за сливане на изпълнителните органи на трите европейски общности – ЕОВС, ЕИО и Евратом, с което се създава Европейската общност. Влиза в сила от 1 юли 1967 г.

1 януари 1973 г. – Великобритания, Дания и Ирландия се присъединяват към общността и с тях броят на членовете й става девет. Норвегия гласува против присъединяването.

1 януари 1981 г. – Гърция става десетият й член.

1 януари 1986 г. – Испания и Португалия се присъединяват.

Февруари 1986 г. – Страните от ЕО подписват Единния европейски акт, който внася поправки в договорите на ЕО с цел да се ускори вземането на решения, да се улесни създаването на единен пазар без вътрешни граници и да се разшири използването на гласуване с мнозинство.

8 август 1988 г. – Дипломатическите отношения между България и Европейската икономическа общност са установени.

8 май 1990 г. – Подписана спогодба за търговия, търговски и икономически отношения между България и Европейската икономическа общност. Влиза в сила на 1 ноември 1990 г. Спогодбата предвижда постепенно елиминиране на количествените ограничения за българския внос в Общността и предоставяне на взаимни отстъпки в сферата на търговията със селскостопански стоки.

8 март 1993 г. – Европейско споразумение за асоцииране между Европейските общности и техните страни членки, от една страна, и Република България, от друга страна подписано в Брюксел, Белгия, на 8 март 1993 г. Ратифицирано от Европейският парламент на 27 октомври 1993 г.
Ратифицирано със закон, приет от 36-ото Народното събрание на 15 април 1993 г. / ДВ, бр. 33 от 20.04.1993/; Текстът на споразумението е обнародван като отделно книжно тяло на „Държавен вестник“, издадено на 25 май 1995 г. /ДВ, бр. 61 от 7.07.1995/. В сила от 1 февруари 1995 г.
Споразумението се нарича Европейско и е споразумение от „трето поколение“, тъй като предвижда по-висока степен на интеграция от други подобни споразумения за асоцииране, сключени от ЕС по-рано – например с Турция, Малта или Кипър. Европейското споразумение осигурява основополагащата законова рамка за взаимоотношенията между Република България и Европейската общност, определя основата за техническата и финансова помощ от Общността, както и полага съответната рамка за подкрепа на постепенното интегриране на България в Съюза.
Целите на Европейското споразумение за асоцииране, съдържащо 125 члена, 8 Протокола, 15 Приложения, 22 съвместни декларации и размяна на писма, могат да бъдат резюмирани по следния начин:
- установяване на свободна търговия с индустриални стоки;
- взаимни преференции при вноса на земеделски продукти;
- постепенна либерализация на движението на капитали и работна сила; предоставянето на услуги, както и развитието на политическия диалог.
Отчитайки различното ниво на икономическо развитие, в Европейското споразумение за асоцииране е използван асиметричен подход в полза на България, т.е. през преходния период Общността отваря пазара с по-голяма скорост от България. Като пример може да се посочи търговията с промишлени стоки: митата, налагани в Европейската общност по вноса на промишлени стоки с български произход, отпадат за най-чувствителните стоки в края на четвъртата година от влизане в сила на Европейското споразумение за асоцииране (Първоначален текст). Митата по вноса в България на промишлени стоки с произход от Европейската общност отпадат в края на деветата година от влизане в сила на Споразумението (края на 2001 г.). Първоначалният текст на Споразумението е допълван и изменян с последващи Споразумения и Допълнителни протоколи, с оглед на по-нататъшно усъвършенстване в такива сфери като либерализация на търговията с промишлени стоки, търговията с текстил и облекла, търговията с вино, защитата на географските наименования и търговските означения на вината, подобряване на правилата за произход, подобряване на пазарния достъп или уточняване на условията в случая на присъединяването на трите страни от Европейската асоциация за свободна търговия към ЕС, достъпа на България до рамкови програми на Европейската Общност.
До приемането на България за член на ЕС Споразумението за асоцииране и свързаните с него документи са законовата база за отношенията между България и ЕС, и изграждат институционалната рамка на тези отношения. Споразумението за асоцииране съдържа и необходимия механизъм за прилагане, управление и наблюдение на всички области на отношенията.

1 ноември 1993 г. – Договорът за Европейския съюз /ДЕС/, съгласие по който се постига в Маастрихт през декември 1991 г., влиза в сила. С договора се установява нов Европейски съюз, обхващащ ЕО и нейните 12 страни членки. В него се призовава за създаването на единна валута до 1999 г. и за обща външна политика и политика за сигурност, а на Европейския парламент се дава правоо на вето върху някои закони.

1 януари 1995 г. – Австрия, Финландия и Швеция влизат в съюза.

26 март 1995 г. – Страните членки на ЕС Франция, Германия, Белгия, Люксембург, Холандия, Испания и Португалия подписват Шенгенското споразумение, премахващо контрола по границите помежду им.

Юни 1997 г. – Амстердамският договор внася поправки в ДЕС от Маастрихт и създава поста Върховен представител за външната политика и политиката за сигурността.

Декември 2000 г. – Договорът от Ница, изготвен на маратонска и много бурно преминала среща на високо равнище, подготвя пътя за разширяването на блока на изток.

Декември 2002 г. – На среща в Копенхаген лидерите на ЕС се съгласяват да приемат 10 нови членове – Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Словения, Естония, Латвия, Литва, Кипър и Малта – през май 2004 г.

31 януари 2003 г. – Договорът от Ница влиза в сила. Сложната система за гласуване, утвърдена с него, ще влезе в сила от 1 януари 2005 г.

На 16 април 2003 г. в Атина, Гърция, 10-те подписват Договор за присъединяване към ЕС.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *