Тракийското изкуство притежава близки черти със скитското и иранското и в иконографията, и в декорацията. Този извод потвърждава становището на други изследователи, които смятат, че обществата от ирано – кавказкия и кавказкочерноморския географски район се развиват в типологически еднакви направления – заради сходството в развитието на родовата и съседско-териториалната община.
Сюжетите безспорно си приличат, с известни нюанси. Те били извличани от обкръжаващата хората природа, предимно от животинския свят, който се деформирал преднамерено или населявал с фантастични зверове. В тракийското изкуство тези сюжети се третирали със силно геометризиран стил през времето от края на бронзовата епоха да края VI в. пр. н.е., но и отчасти след това, през времето на неговия разцвет до началото на III в. пр. н.е. Тогава и особено след появата на човешката фигура върху произведенията на торевтите от Тракия геометризация се съчетавала със схематизация на елементите. Чрез майсторски технически изпълнения най-важните от тях получавали смислов акцент.
В този именно акцент се съдържа същинската стойност на тракийското изкуство, той определя характера на цялата тракийска култура. Тази култура се образувала  и развила в строгите религиознодоктринерски рамки на светоусещането. В нейната основа лежала орфическата вяра в безсмъртието, която била различна от вярата в безсмъртието на душата на елините. Орфическата вяра предполага пълно превъплъщение в човека, постигнато чрез дълбоко усъвършенстване.
Тръгналият по този път човек преминал през херозацията, която у траките била  една степен по-висша, но не и крайна. Висшата степен предоставяло безсмъртието, което превръщало човека в бог, и която била възножна, защото той се явявал син на великата богиня-майка.
Този цикъл бил хтонично-соларен и образувал взаимодействието между силите на Земята и силите на Слънцето. По същесво в това  се състояла прочутата орфическа реформа, която обединявала дионисиевите със соларните т.е. орфейските  начала, и се извършила според елинските обичаи в Делфи. Най-простото доказателство за това единение е самият най-популярен тракийски бог, който имал различно наименование във всяка етнографска област – тракийски бог-конник, бог-ловец и воин, Херос. Носител на идеята за връзката с Небето, със Слънцето, тъй като конят бил животното на Хелиос и Аполон.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *